По света кураторите излизат извън пределите на музеите и галериите и създават нови хибридни платформи – като платформата Art Basel Cities, която комбинира арт сцена с местно развитие и туризъм, или Serpentine Pavilion, който съчетава архитектура, обществено пространство и културен диалог.

Това, което липсва у нас, е именно културният предприемач – човекът, който не просто представя артист, а развива цяла екосистема около него. И именно кураторът може да бъде тази фигура, ако съумее да използва ресурсите умно – дигиталните формати, международните партньорства, новите модели за финансиране като crowdfunding, NFT-арт или социални абонаменти. Устойчивото кураторство означава не просто да оцелееш в пазара, а да създаваш контекст, в който артистите се чувстват подкрепени, а публиката – въвлечена. Звучи амбициозно, но вярвам, че това е единственият възможен път напред.

Гледайки пътя напред, мога да кажа, че е много хубаво, че вече имаме Sofia Art Fair. Ще участваш ли тази есен?  

Sofia Art Fair е наистина нещо много хубаво. Искам да участвам самостоятелно тази година, с двама артисти. Сега пускаме конкурс за галерия Nova Art Space, с която работя в партньорство, за съвременни млади автори на възраст 18-35 години, с награден фонд, за да открием и съберем нови таланти. Иначе платформи като NIGHT/Plovdiv, Radar Festival във Варна или Индипендънт сцени в Луковит и Велико Търново показват, че има жажда за културно преживяване извън класическите центрове.

Но сме далеч от това да имаме звезда на пазара на изкуството като Деймиън Хърст…  

Деймиън Хърст стана звезда, защото държавата инвестираше в него. Голямата липса според мен е отсъствието на дългосрочни политики, които да подкрепят изкуството. Държавата не играе активна роля като медиатор или инвеститор в тази сфера. В страни като Франция, Германия, даже Румъния, съществуват стабилни публични фондове, които насърчават създаването и разпространението на съвременно изкуство, финансират участия в международни биеналета, подпомагат галерии и резидентни програми. У нас част от тези процеси тепърва започват. Отделни електрони оцеляват сами. Няма общност. Голямо предизвикателство е и липсата на медийно внимание – културната журналистика у нас е сведена до няколко ентусиасти, а изкуството рядко попада в публичния дебат. Това създава усещане за затворен кръг, в който артистите говорят на артисти, вместо да се изгражда културна публика. Но вярвам, че именно в такива времена имаме уникален шанс да изградим сцената отдолу нагоре. Пазарът няма да се случи отвън. И ако успеем да покажем, че изкуството не е елитарен лукс, а критичен и красив начин да мислим за света, България може да заеме свое достойно място на международната карта.

Освен изложби курираш и едни от най-разпознаваемите хотели, публични и частни пространства в България. А си само на 29. Успяваш, защото не приемаш отказ?   

Успявам, защото намирам общ език често между много различни гледни точки — артисти, институции, публика, колекционери. Притежавам и вътрешно чувство за ритъм на един процес, умея да се движа между концептуалното и практичното, което в случая е много важно. Разбира се, всяка сделка ми е на живот и смърт. Не ме е било срам, уговаряйки колекционер или клиент, да натисна повече някой бутон – емоционален или интелектуален. Разбира се, трябва да знаеш с кого, как, доколко.      

Разказа ми как си представяш скулптури на Павел Койчев, поставени за около 2-3 месеца на едно голф игрище,  да се снима с дрон, да се направи пленер за деца... Ти си и търговец, и мечтател. Коя е голямата ти мечта? 

Да имам галерия. Но изчаквам да събера още опит. И тогава да инвестирам в едни 10 автори и да се фокусирам върху това да ги изкарам навън, на международни арт панаири и изложения. Да търся финансиране от частни клиенти. Да създавам съвременна колекция. И докато все още го мечтая, непрекъснато се оглеждам за подходящото пространство.