Какво ще напишеш за мен, пита ме Радина в края на разговора ни. В него има хубаво кафе, яркочервени ягоди, красиво подредена кухня с гледка към вътрешен двор в центъра на София в апартамента, в който Радина живее сега, има въпроси и много мълчание. Ще напиша точно това – отговарям й. Радина Кърджилова е без грим.

Това е първият ни разговор, в който отказва да говори за личния си живот. Преди четири години бях на гости у двама им с Деян. Тя беше бременна с втория им син Йоан. Деян ѝ правеше капучино, докато говорехме. Бяха празнували Коледа с Ася Ингилизова – майката на първородния му син – Деян-младши. Тогава Радина мечтаеше да се върне на сцена и мечтаеше за големи роли. И ето – мечтите се сбъдват. И животът винаги върви само и единствено напред.

Радина е номинирана за „Икар“ за ролята на Медея в едноименния спектакъл в Народния театър, режисиран от Деклан Донелан. Много е добра на сцена в „Нора“, „Разходка с Гогол“, „Венецианският търговец“, „Хага“, „Бащата“, „Частици жена“. През април ще я видим в сериала на БНТ „Те, вълните“. Ролите ѝ са много различни. Радина е в сезона на Радина.

„Медея“

Няколко седмици преди разговора ни я гледам в „Медея“ (за който е номинирана за „Икар“). Спектакълът на Деклан Донелан е интересно преживяване от самото начало, когато като част от публиката се оказваш на Голяма сцена. В центъра виждаш прегърнати Велислав Павлов и Радина Кърджилова в ролите на Язон и Медея. Впечатляващо е. Все едно наблюдаваш репетиция, но спектакълът те всмуква в трагичността на митологичния сюжет. Енергията те завихря и без да усетиш как, се озоваваш изстрелян на древен площад в Коринт преди десетки векове. Грозотата на болката, отчаянието, ужасът на Медея, хаосът, в който я хвърля предателството на любимия ѝ, потапят зрителите в безпътицата и липсата на бъдеще за героинята. Любовта ѝ е предадена, самата тя е зачеркната като жена, животът ѝ губи смисъл. Чувствата ѝ са толкова оголени, толкова публични. Докато гледам спектакъла, се питам дали самата Радина не се чувства понякога точно така. И доколко това, което се случва на сцена, е отражение на моменти от нейния живот. „Категорично не е – отговаря ми тя. – „Медея“ е роля, за която съм мечтала, за която много се вълнувах, за която положих огромни усилия и много труд в изграждане на образа, но няма паралел между нея и личния ми живот.“ „Тоест? Не се чувстваш предадена от Деян?“ „Не – казва Радина. – Аз си тръгнах.“

Животът е непрекъсната промяна.

Деклан Донелан щеше да поставя „Макбет“ в Народния театър – продължава Радина, – и се явих на кастинг с монолог на лейди Макбет. Бях доста притеснена. Деклан ме прекъсна няколко пъти. След седмица от театъра ми се обадиха за втори кастинг. Бях готова с още един монолог, но Деклан ми съобщи, че иска да направи „Медея“ и аз да съм в главната роля. За няколко секунди не осъзнавах какво ми казва. Може би в първата ни среща съм му направила по-силно впечатление – като актриса, може би и като човек. Бях много щастлива от новината.

Сред публиката на представлението „Медея“ в Народния театър е и Цветана Манева, която на финала подарява цветя на Радина.
Каза ми: „Браво, момиче – споделя Радина, – страхотна си!“ Имахме възможност да си поговорим. Цветана Манева следи моята работа от доста време и съм благодарна, че имаше възможност да дойде. Знам, че е играла Медея в Античния театър в Пловдив също боса и че и за нея тази роля е била голямо предизвикателство. Тежка роля! Но пък това е героиня с много желязна логика. За Медея предателството, което ѝ се случва, е символ на заличаване. Темата на спектакъла е да не бъдеш заличен, да не бъдеш забравен.

С какво те промени и провокира работата ти с Деклан Донелан?

За първи път съм режисирана от някой, който с толкова голямо разбиране и деликатност предразполага актьора. Много работихме с телата ни, с очите. Учехме се да не изпускаме партньора си от поглед, което беше много важно и за самия спектакъл. Правихме упражнения за развиване на сетивност към пространството, за да имаш представа къде се намираш и да го обиграваш по различни начини. Работихме много с текста и с това той да достига до човека, към когото е насочен. Деклан ни даваше задачи, с които да ни води.

Как се усещаш в общуването си с публиката и с липсата на граници между вас?

За мен е много голям експеримент и всеки път различен. Зависи от публиката и от настроението ми. Много е различно, когато си на сцената и долу е тъмно. Някак си можеш да владееш публиката. Стресът не е толкова голям, както когато е светло и виждаш всички. Най-големият ми страх беше допирът и физическият контакт със зрителите и това навлизане в чуждото пространство на гледащия. Ти гледаш хората в очите и не знаеш те вътрешно в какъв момент са, дали не носят някакви травми от миналото, свързани с темата на представлението. За да вляза в спектакъла, са ми нужни поне час и половина да бъда на сцената. Или сама. Минавам си текста поне два пъти. Натрупвам опит с всяко следващо представление. Надграждам интуитивно. След края на спектакъла имам нужда да мълча известно време и да остана сама, но животът бързо навлиза през пролуките на вратите и прозорците.

Как се чувстваш в момента, в който излизаш на сцена?

Сърцето ми е в гърлото. Всеки път. Много мисля. Усещането е много особено, особено с Медея. Някак си все едно нещо те завихря и те изплюва накрая. И всичко това се случва за много кратко време. Спектакълът е много суров, като парче сурово месо.

Имам чувството, че сте голи през цялото време.

Играем вабанк. Преди да излезеш на сцената, има нещо особено. Има някаква стена, която като че ли пробиваш.

Успяваш ли да чуеш себе си, мислите си и чувствата си при толкова голяма публичност на сцената и в живота ти?

(Разширява очи.) Не. Ха-ха-ха. В България да си известен е много изкривено, дори перверзно. Хората се занимават с личния ти живот. Може би в Европа и Америка е още по-ужасно, но е толкова натоварващо и изморително да четеш за себе си всякакви глупости. Имам чувството, че всички ме сочат: „Тя, тя, тя! Дайте да я коментираме, да говорим за нея, да разберем какво ѝ се случва. Къде живее, с кого живее, добре ли е, зле ли е. Какво си е направила на лицето? Гърди има ли, дупе има ли...“ Не знам с какво толкова съм интересна.

Не си ли мечтаеше да станеш известна? Това е част от актьорската професия?

Вероятно по филмите или в представите на 15-16-годишните. Известността трябва да дефинира думата успех като творец, като човек. Исках да стана актриса, защото ме влечеше театърът. Исках да влизам в роли, да си партнирам с хора. За мен актьорството е работа и удоволствие. И съм много щастлива, че мога да избирам ролите си. Това е голяма привилегия! Предпочитам хората да ме свързват с работата ми на сцена, а не с това с кого си лягам и с кого се събуждам.