Улики за живота и смъртта на един Щастливец
Das Wunderkind, детето чудо – така нарича Константин Иречек младия Алеко Константинов в дневника си от 16 февруари 1879 г.
14 August 2024
Das Wunderkind, детето чудо – така нарича Константин Иречек младия Алеко Константинов в дневника си от 16 февруари 1879 г.
Така озаглавява и биографията си на създателя на Бай Ганьо Иво Милев, настоящ заместник-директор на Националната художествена галерия, когото познаваме като куратор на значими изложби (Никола Танев, Владимир Димитров-Майстора) и автор на книги за Майстора и Илия Бешков, както и на пространния биографичен разказ „Животът и смъртта на Людмила Живкова“. Иво Милев е сценарист, преводач, продуцирал е сериала „Стъклен дом“. Подобно на героя си Алеко Константинов, е завършил право.
Година и половина преди да бъде застрелян погрешка във файтон край Пещера, в края на 1895-а, Алеко Константинов е напът да осъществи голямата си мечта за околосветско пътешествие. Иска да се присъедини към авантюриста Гале, който имал намерение да обиколи земното кълбо пеш. Попречила му една малка подробност – въпросният французин, който вече бил прекосил Европа и стигнал до Белград, взел, че се обесил. В безпокойния ум на Алеко пътешествието винаги е на ръка разстояние – поне като намерение. Но не само. Той наистина пътува – Прага, Виена, Париж… Черни връх. И, разбира се, до Чикаго и назад – презокеанското приключение, което го превръща в писател. Не успява, уви, да осъществи намеренията си да посети Япония, и особено Сандвичевите острови, които толкова са му „израсли“ на сърцето.
Позната ли ви е тази пътешественическа неврастения, толкова присъща на нашата съвременност в опит да избягаме от проблемите си, които обаче като вярно куче неизменно ни чакат у дома. С нежеланието си да порасне, да се обвърже емоционално (може би затова и харесва главно чужденки – туркиня, чехкиня, дори полска монахиня), със сладките ергенски запои, никога последни, с досадата от работата си – адвокатството му тежи като камък, с иронията си, често преминаваща в подигравчийство, Алеко стои толкова близко до нас. Ето как го обрисува Иво Милев:
„Личността му остава противоречива и неясна: от скромен и свит до горделив и дори надменен, от деликатен и внимателен в отношенията с другите до „искрен до грубост“, дори циничен и брутален, в чието присъствие събеседникът винаги трябва да е нащрек за поредната хаплива забележка или намек, от открит и честен до затворен и потаен; от „вътрешната хармония“ на личността му до дълбоките ѝ противоречия, неостанали скрити за близките му, „свръхдемократ“ и в същото време „аристократичен“ по рождение и характер, светъл рицар на Светия Дух, чист и безкористен идеалист, „свръхчовек“ (Кирил Христов) до същински Бай Ганьо, от беззаветно обичащ България до българомразец, създател на „най-радикалния проект на антибългарското“ (Инна Пелева)… Дори не може да се определи блондин ли е бил, или кестеняв, умрял ли е девственик, или (като своя герой от „Иди му се надявай“) е пръв софийски развратник, с чиято смърт много млади мъже в София си отдъхнали (Атанас Буров)… И още: в критиката си към средата и обкръжението Алеко Константинов е безпощаден, той обича да упражнява своя литературен, обществен (дори юридически) критицизъм, но сам се бои от критиката, лесно му се отдава да бъде критичен и има заострено чувство към недостатъците на другите, но собствените рядко вижда и признава. До „милия“ и „свитичък“ Алеко – едно болезнено честолюбие, така характерно за цялото му семейство…“
Непуснал никъде котва, Алеко Константинов намира смъртта си на път (описанието на убийството му се чете като екшън-трилър!). В биографията му Иво Милев изследва неговите слънчеви страни и сенки, събирайки документалните улики за краткия живот на може би най-вкоренения в самооценката ни български писател. Кой е Алеко Константинов в един близо петстотинстраничен отговор, подготвен с изследователска добросъвестност и издаден от „Книгомания“.