Казваш, че не обичаш да режисираш, когато снимаш, а изчакваш…

Да, когато някой дойде при мен на портрет, се опитвам да съм максимално отворена към него. (В личните ми проекти е друго.) Въвличам ги в разговор или им предлагам да правят нещо, по-скоро за да ги разгледам и нещо да си харесам. Когато те снимат и нямаш никаква задача – си абсолютно безпомощен, то е много страшно. Опитвам да облекча тази безпомощност.

Някой, който много те е изненадал при снимките?

По-скоро това са нещата, които излизат на снимки, а не ги виждаш на живо. Вчера снимах едно момиче. Бях я видяла на снимка и много ми беше харесала. Като я видях на живо, си казах, че е много различна. Като започнах да я снимам обаче, излезе онова нещо, което първоначално бях видяла. Но сякаш има неща при някои хора, които се виждат само на снимка.

Други личат на живо, а на снимка са неуловими.

Ауфтактът не е ли нещо извън контрола, което се опитваш да уловиш? (Ауфтакт е името на проект на Яна Лозева, шест фотографии, жест женски образа, потъващи в акварелно пространство, с размити контури и преходи между черното и бялото, прекрасно загадъчни.)

Така е, но контролирам тези опити. Като си с камера, ти си човекът с властта. Макар че и аз се чувствам уязвима, като снимам. Имам силна сценична треска. Трябва да направя хубав портрет, мога да се проваля. Но в повечето случаи хората, които съм снимала, се изненадват, изненадват се, че са се харесали.

Ауфтактът ли е нещото, което винаги търсиш?

Да, нещо полунеуловимо, нещо, което сякаш се е промъкнало, подарък.

Би ли снимала мода?

Снимала съм и бих снимала. Много зависи дали намерението на всички, замесени в проекта, е едно и също. Има една много излъскана мода, която е далеч от мен. Но има едни по-особени, с по-криви лица проекти, които са ми интересни.