Всеки свой много хубав кадър държи да възприема като подарък. Подарък от кого? От този, когото снимаш? От съдбата? „Не зная. Но държа да го възприемам като подарък, а не като моя заслуга. Нещо ми се отблагодарява заради моето намерение или усърдие. Или пък ми се дава без заслуги, което го прави още по-специално.“

В лицето на Яна Лозева чета чистота, тиха решителност, дори пестеливостта ѝ по отношение на думите по някакъв начин е изписана на лицето ѝ. Често се придвижва из София с колело, а колоездачите винаги са ме радвали по ред сериозни причини, включително и тази, че все ме пренасят край каналите на Амстердам. И Яна харесва този град. Вървяла е за първи път по улиците му през есента и се е наслаждавала на необичайната тишина. Има непоносимост към софийския градски шум – от колите до тиктокът, погълнал изцяло вниманието на някой непознат, седящ до нея в метрото.

Във фотографиите ѝ има дълбока, прекрасна тишина. От тази тишина, в която чуваш тайните шумове – туптенето на сърцето или на емоциите. Помня, че темата на втория брой на „Свема“ – списанието, нямащо аналог в България, което срещаше по различен и провокативен начин думите и образите, беше Тайните. Годината трябва да е била 2017-а. Самото списание – мечта на Яна, тя беше и негов главен редактор. Макар че сега не излиза, то остави своята следа, а Яна продължава вече около 12 години да нашепва тайни със своите портрети. Самата тя би казала, че с тези думи романтизирам. Но достатъчно е да сте видели само някои от нейните фотографии – на известни и неизвестни имена, или от проектите ѝ Публика, Ауфтакт, Терминал, Пряка светлина – за да сте усетили тяхната сила.                  

Какво не ти достигна в думите, знам, че си обичала да пишеш, за да избереш фотографията?

Най-вече моята способност да се изразя с тях. Просто с фотографията ми е по-къс пътят. Но страшно уважавам хората, които умеят да пишат. И едно хубаво стихотворение ме трогва както нищо друго.

Тоест с фотографията успяваш да постигнеш повече смисли?

Да – в нея има нещо хем твърде конкретно, хем с простотата си по-„отворено“ от думите.

За проекта си Публика създаде специален пърформанс-концерт, за да снимаш озарените лица. Това малко ми напомня Клод Моне, който създаде градините в Живерни, за да ги рисува. Толкова трудно ли се намират озарени лица в непреднамерено създадена среда?   

Всеки път, като отивам в зала „България“ и концертът свърши, и хората почват да пляскат, аз се обръщам, гледам публиката и съм като дете в сладкарница – лицата светят. Но няма как да се изпреча с камерата и да снимам. И тъй като не можех да го направя документално, трябваше да си го създам. Беше тежко за организация, скъпо, но много приятно. Пак се притеснявах, че като се изпреча с голямата камера, всичко това ще изчезне. Молбата ми беше: „Мислете си ваши неща, не се занимавайте с мен“.

Всички много се вълнуваха и всъщност престанаха да ме виждат. Не исках това да бъде „полезен проект“, в смисъл „вижте колко полезно нещо е класическата музика“. Не търсех това. Както каза една приятелка: „Те изглеждат така, все едно гледат свалянето на Христос от кръста“… Би могло да се приеме, че гледат и огън, или залез… Под всяка красива светлина лицето се променя. Когато гледаш човек, когото обичаш, лицето се променя. Но това беше начин да снимам много хора накуп с променени, „повдигнати“ лица.  

Вадиш ли телефона си на улицата, за да снимаш някое лице?

О, да, даже наскоро ме хванаха в метрото и много се притесних, малко ми се ядосаха. Вадя телефон редовно, открадвам си лица – странни, специални лица. Непрекъснато виждам страхотни хора. Но повечето са суперподозрителни. Винаги трябва да питам, да обяснявам, а се притеснявам. Но от време на време успявам да го направя и после съм си благодарна.

Какво те грабва в едно лице?  

Аз съм много интуитивна, не съм концептуален фотограф и понякога не съм сигурна рационално какво точно ме движи. Но нещо, което страшно ме привлича, е свързано с излъчването на уязвимост. Това е много моя тема.

Случайно ли снимаш повече жени?

Жените имат повече любопитство към собствения си образ и съответно повече искат да се снимат. Попитах веднъж моя съпруг: „При вас така ли е – сутринта се поглеждаш в огледалото и се възприемаш като хубава, а след пет часа – се поглеждаш и се намираш ужасна“. И той ми каза категорично – не. Тази флуидност на образа е много женско нещо. И жените сякаш имат повече нужда от външен поглед, от доказателство за това как „всъщност“ изглеждат. Мъжете имат по-устойчив образ за себе си.

Затова и жените по-трудно се приемат на снимка?    

Това зависи от много неща – как си станал, кой какво ти е казал... Затова казвам – „надявам се да се познаете на снимките“, може да си заснет така, че да си много хубав, но да не се познаеш, да оставаш с усещането, че е измамно.