Яна Лозева: В едно лице много ме привлича излъчването на уязвимост
Всеки свой много хубав кадър държи да възприема като подарък. Подарък от кого? От този, когото снимаш? От съдбата? „Не зная. Но държа да го възприемам като подарък, а не като моя заслуга. Нещо ми се отблагодарява заради моето намерение или усърдие. Или пък ми се дава без заслуги, което го прави още по-специално.“
Теодора Николова 01 July 2024
Известни или неизвестни лица предпочиташ да снимаш?
Дали са известни или не, няма значение. Но дали са ми близки – има. По-трудно ми е да снимам близки хора. Много голяма е отговорността. По-свободна съм, повече власт имам, когато снимам далечни хора.
И по-обективна ли си?
Не, не съм обективна, никой не е обективен, когато снима портрети. Но когато знам по-малко, когато съм по-малко въвлечена, имам повече свобода – да рискувам, да си доизмисля.
А във връзка с портрета хората имат разнообразни фантазии – че ще бъдат „разкрити“ или няма да се познаят. Така или иначе е особено да бъдеш сниман. В крайна сметка фотографът много повече си наслагва някакви негови собствени допускания, произтичащи от опита, отношението, представата му за този човек.
Освен уязвимостта в едно лице, какво още искаш да разкажеш? Какво търсиш?
Не бих казала толкова, че търся, колкото чакам. Чакам да видя какво ще излезе наяве. Не всеки път става. Понякога някой много дава, друг път – много дава, но това е маска. Когато го усетя така, рязко се отдалечавам. Някои млади момичета се държат пред камерата, все едно си правят селфи, и напълно ме обезкуражават. Аз също имам нужда да ми се гласува някакво доверие, за да стане хубав портрет, в крайна сметка е осъществяване на връзка, двупосочно е.
Какво се случва с красотата?
Настоящата култура на всевъзможни корекции много ме разстройва, по някакъв начин ме обижда като фотограф. Тя взема най-хубавото. Покрай тази тенденция се усилва моето влечение към всякакви неправилни неща. От време на време се возя в метрото и виждам – седи някой, който се е опитал да се направи на безсмъртен, и до него някакви естествени, смешни, рошави хора – и аз си казвам „боже, колко са хубави, всички са различни, свои си“. Жените започват да приличат на извадени от фабрика. А за мен има нещо много красиво в това да остаряват спокойно, без ужас, и да се занимават с неща, по-съществени от това как изглеждат. Ясно ми е, че на 35 години е много лесно да говориш така, но имам достатъчно примери за жени, които изглеждат супер с всичките си години.
