ОГЛЕДЪТ ОТВЪН

След тази напоителна с прозрения приятна среща вече знам: да се влюбим в града си е осъзнато решение. Но това е толкова трудно за голяма част от хората. Мартин споделя, че въпреки че е живял почти през целия си живот извън България, въпреки многобройните му пътешествия по света в далечни екзотични места, стигнал до един важен извод: „Колкото повече пътувах, толкова повече започвах да усещам, че това, че не съм опознал собствените си корени, не ми дава възможност да усетя пълното удовлетворение от всичко друго, което правя и опознавам. Така на 23 години се върнах уж за два месеца и вече 6 години съм в България. И постоянно я преоткривам, и София също“.

Най-вълнуващата му среща с корените се случила в Широка лъка по време на първото му голямо пътуване. Тогава учениците от Националното училище за фолклорни изкуства изнесли концерт специално за снимките на туристическия филм, който подготвял за България. Изживяването му подействало като осъзнаване за това какво са корените: „Ако не беше този момент, най-вероятно нямаше да остана в България. Това ми отвори перспективата към безкрайния потенциал на красота, на хора, традиции, занаяти“. Усещането породило в него необратимо чувство за принадлежност. И го осенява мисълта, че иска да остане да живее в страната, в която се е родил.

ДОМЪТ Е В НАС, А НЕ ИЗВЪН НАС

Усещането за дом и принадлежност е сред водещите житейски търсения и на Петър: „Докато живеех в Лондон, се питах – как дефинирам дом, имаме ли притежание някъде, имаме ли принадлежност към общност, къде е това нещо? Разсъждавах за бездушността на обкръжаващата ме среда“. Оказва се, че младостта няма нужда от време, за да усети принадлежност. Тя просто припознава корените.

Затова макар и студент, за Петър било ясно, че България е мястото, на което принадлежи, и го чувствал все по-категорично при всяко свое завръщане. Дори съдбата сякаш му помогнала – дипломирането му и началото на пандемията от COVID-19 се случват едновременно, а това направило връщането му в България естествена стъпка.

Тези емоции личат веднага в много от филмите, които снимат. Търсенето на идеята за дом и това да се чувстваш на мястото си е постоянно в съзнанието и на двамата по време на всяко пътуване. Така най-важното пътешествие в живота на Мартин се оказват месеците, по време на които обикаля из България за заснемането на документалната поредица за страната ни – 50 серии по 3 минути всяка.

НЕГАТИВИЗМЪТ НЕ Е БЪЛГАРСКА ЧЕРТА

Съвсем логично стигаме до темата за недостатъците, които са навсякъде и във всичко в живота ни, и как ги виждаме, влиянието им върху нас... Разбира се, ако се концентрираме върху тях, картината изглежда различно. Градът ни не прави изключение. Петър признава, че са обсъждали идеи да покажат във филма и някои от тях, но бързо са ги отхвърлили: „Средата е такава, каквато ние си я направим. Да показваме само хубавото, не значи, че отхвърляме съществуването на другото. Не го игнорираме. Просто целта ни е да направим красивото по-видимо от другото, с цялото уважение към пъстротата на картината“.

Като знак за желанието за съхраняване на тази цялост на картината в началото на филма разчитам и кадрите с наскоро демонтирания паметник на съветския воин. Мартин, който е изучавал международно право в Хага и е отлично запознат с проблемите на обществото в държавите, в които е живял, го потвърждава: „Красивото е в контрастите на града и този паметник е един от тях. Именно контрастите карат хората да се замислят. Трябва да се научим да ги приемаме. Както са направили жителите на Берлин например – град, изпълнен с контрастите между минало и настояще“.

СЕРИОЗНОТО И ЗАБАВНОТО

Не липсват и забавни моменти от процеса на снимките, например тези на нощния живот на София – коктейлите, с които ги посрещали във всяка локация, се оказват малко изпитание за двамата режисьори. Тестът минава успешно, след като успяват да опазят техниката си в ден, който започнал в шест сутринта и завършил в три през нощта.

„Така бяхме подредили снимките на кафетата и заведенията, че да осигурим на тялото си достатъчно кофеин през деня, за да можем да изкараме до късно вечерта. След шест месеца без кафе, изведнъж изпих 5 кафета“, спомня си Мартин. В тези моменти безценна била помощта на Мария Цветкова, която има голяма роля в комуникацията с хората, планиране на срещи и други организационни моменти.

Свободата е генерална тема и за двамата. Единодушни са, че не биха направили нещо, което да я ограничи.

Документалистиката е изразното средство за креативността им. „И двамата имаме необходимостта да разказваме истории – дали чрез инструмента на киното, или по друг начин, не можем да го изключим от живота си“, казва Петър. За Мартин снимането на филма, макар и да превръща лятото му в изключително интензивно, изиграва ролята на емоционален спасител в точния момент – пълното потапяне в красивите места в града и енергията му.

„За София с любов“ е уютен и вълнуващ 12-минутен филм – доказателство колко е важно да избираме да виждаме човека, красотата, възможностите и светлината. Двама млади режисьори без екип успяват да ни накарат да почувстваме пленяващото обаяние на града, в който живеем. За да обикнеш града, трябва да обичаш живота си, а това се случва, ако отвориш сърцето си. Петър го каза чудесно: „Осъзнавате ли, че красотата на средата ни е достъпна за нас – едно билетче за автобус може да ни отведе в планината за 15 минути и да изкараме целия ден там“. За финал пък ще ви кажа какво е отговарял Мартин на постоянния въпрос, който получавал по време на заснемането на документалния филм за България – откъде черпи този оптимизъм: „Отговарях им: А защо вие го нямате?“.