Качих се на кораба, който ме доведе на остров Егина. Жадувах, с копнежа на Одисей, да опозная градовете и умовете на много хора и да отложа края на пътуването. Мечтаех да бъда на място, което душата ми сънува. Исках да знам какво е да живееш на остров и очите ти да бъдат пълни с вода; да чуваш песента на морето нощем, когато стане черно; да виждаш в морето потънали митове и да разказваш за богове и герои като за живи хора.

Нося карти, които ценя като изкусителните аромати, идващи от Ливан, Индия и Сирия, пазя като очите си кутии с бои, дневници и книги, защото те осветяват пътя ми под нощното небе като светлините на корабите из безкрайното море. Търся хора, които не чувстват малодушие в критични мигове. Копнея за думи, които плуват, а във въздуха летят; блестят като морето в утрото, за да опиша с тях острова и да го запазя в сърцето си. Най-много от всичко обаче искам да бъда близо до Казандзакис – заради любовта ми към книгите му, заради баща ми, който ми го показа, заради възможността да се превърне сянката на Казандзакис в човек от плът и кръв. Исках да бъда на същото място, на което най-големият гръцки писател пише своята „Одисея“, а аз рисувам моята. С вярата, че ще намеря отговорите, които вълнуват душата ми, слязох от кораба.

И ето ме на острова. Денем Егина е озарена от светлина, която пленява, а нощем се взира в звездите, за да намери пътя си. Има ли скръб в душите на хората, които изпитват радост, че виждат; че са живи? Изворът на тази радост, който блика вътре в тях, ги прави щастливи дори в меланхолията. Художници и скулптори, поети и писатели, които са изгубили пера от крилете си, са тук, както някога, и се стремят да намерят път за бягство от действителността в полета на въображението. През зимата жителите на Егина чуват ветровете от четирите посоки на света и стоят заключени в домовете си, радвайки се на тишината и спокойствието. Те чакат Еол да прибере в кожената си торба вихрушките и да я завърже здраво, за да изпълнят отново улиците. През лятото пък се радват на хората. Целият им живот е подчинен на ритъма на морето. Мечтите им създават света им.

Егина е най-големият остров в Сароническия залив. Има форма на сърце. Затова и хората са мили и говорят с ръка на сърцето. Ако човек погледне острова откъм морето, ще види как голите хълмове на Егина се спускат плавно във водата, а вълните се разбиват в скалистия бряг с пяна и тътен. Сякаш някой е сплел венец от къщите и е закичил острова с него. Хора вървят по бреговете с наслада и чувстват покой в себе си. Свободни са. Онова, което са били, все някой помни. В душите на островитяните няма пустота. Те са различни. Като острова.

Егина дължи името си на дъщерята на бог Асопос (Азоп), който бил бог на реката със същото име. Син на Посейдон и Перо, той имал красива дъщеря Егина – нимфа, отвлечена от Зевс. Той я завежда на остров Инони и островът получава нейното име. От връзката им се ражда Еак, който става цар на Егина и се прочува със своето благочестие и справедливост. Жителите на Егина казват, че потеклото им е от него, за да се разграничат от Атина.

Поданиците на цар Еак умират от чума. Оцеляват само Еак и синовете му и в пристъп на мъка Еак измолва от своя баща Зевс нови поданици. Зевс превръща мравките край дънера на едно голямо дърво в хора, които са наречени мирмидонци.

На острова има много мравки – огромни и без страх от хората. Навярно и те разказват мита помежду си и чакат да се превърнат в човеци. Еак е баща на Пелей, а той пък на Ахил. През Архаичната епоха островът се развива и от износа на глинени съдове и есенции постига голяма търговска сила. Егина се включва в Гръко-персийските войни, в Пелопонеските войни и се прочува с храбростта на своите жители. Те първи секат монети.

На острова можеш да чуеш истории за пирати, които пристигали нощем и отмъквали млади момичета и жени, съкровища и скъпи одежди. Нападенията продължили и през 12. в. Кражбите не спирали, а и много от жителите били застигани от жестока смърт.

Затова никак не било случайно, че по времето на Византия хората започнали да напускат крайбрежието, където били незащитени, за да отидат във вътрешността на острова и да се предпазят от пиратите сарацини. На хълма на св. Нектарий – покровител на острова, любим светец чудотворец, подложен на гонения и труден живот приживе, един от най-големите съвременни църковни автори и богослови, който построява манастира – през 9. в. се появява и средновековният каменен град Палиахора, „Мистрата на Егина“. В него жителите на града построяват около 365 малки черкви за всеки ден от годината, от които днес са запазени около 40.

Градът съществува цяло хилядолетие, а след това хората отново се връщат на крайбрежието и Палиахора опустява. Днес е обгърната от тишина и пленява туристите, които бродят по каменните ѝ пътеки, с неповторимата си красота. През 1828 г. Егина става първата столица на новосъздадената гръцка държава с министър-председател Йоанис Каподистриас, който се заклева в Митрополитската църква, и се превръща в духовен и търговски център на Гърция. Жителите на острова, сред които има много храбреци от въстанието от 1821 г., достигат 10 000 души.