Това, което ме порази обаче, което ме разтърси и предизвика у мен възторг и сълзи на радост, бе моментът, в който разбрах, че къщата, в която живея през лятото, със стая с гледка към морето, в която пиша и рисувам, е същата, в която е живял под наем и е пишел  Казандзакис в продължение на една година, за да бъде на острова и да работи заедно с майсторите за построяването на собствената си къща, в която се нанася през 1937 г.

Вечер, когато наблюдавам през прозореца луната, звездите, морето, знам, че това е същото място, от което ги е наблюдавал и Казандзакис. И вярвам, че на света няма друго място, на което така силно да се усещам свързана с него, защото за душата Времето не съществува. Съществува само глас, който тя чува, и пътища, готова да преброди.
Всеки мой ден започва с разходка до къщата на Казандзакис. На два етажа, минималистична, носеща духа на острова и цветовете му, къщата със сините капаци се превръща в „Пашкула“ на Казандзакис. Егина е раят за него, който напуска рядко – само като пътува до Япония, Китай, Испания, Англия, а къщата на каменистия бряг, в който се разбиват вълните на Егейско море, му дава онзи покой и усамотение, без който, както казва писателят, „нищо нямаше да постигна, щях да бъда никой“.

Далеч от диктатурата на Метаксас, от германската инвазия през 1941 г., от големия глад през зимата на 1941–1942 г., за който разказваше и баща ми със сълзите на малкото момче, което е бил тогава, и от който умират хиляди, Казандзакис преживява в своя дом трудни, но щастливи години. Отдаден на това, което най-много обича, работи с неизтощима енергия и страст в своя кабинет, за да не мисли за случващото се отвъд морето. Чака с нетърпение да се развидели, за да възобнови работата си. В къщата си пише най-важните си книги, превежда Данте, Кокто, Шекспир, Пирандело, Гьоте, пише пътеписи, романи на френски, текстове за театъра, посреща своите най-близки приятели-писатели и десетки други хора, притежавайки дара да отключва и най-плътно затворените души и да се превръща в техен изповедник.

В години на лишения пише със сърце и душа най-хубавата си книга във възхвала на живота – тази за Алексис Зорбас. Сутрин става рано, изкачва външните стълби към кабинета си, който е изолиран от останалата част на къщата, и работи в него до обед. Прави почивка за малък обяд и отново продължава да работи до залез, когато излиза да се разходи или да поплува в морето. Казандзакис обича дългите разходки по крайбрежието, стръмните и каменисти пътеки го привличат, защото в изкачването на стръмнината вижда начин да изплати дълга си към Бога. Понякога си почива в градината, в която растат предимно кактуси, чиито листа оприличава на мустаците, които имаха някога полицаите, а зимата стои в хола, заобиколен от книги.

Всеки път, когато изкачвам стълбите, които изкачва и Казандзакис към кабинета си, аз се спирам и посядам на тях. И ми се иска да извикам като Елени: „Луна, звезди, дървета, черна нощ, Казандзакис, който толкова ви обичаше, вече го няма! Изправен, както и живя, предаде душата си като цар, който, след като се забавляваше на голямата трапеза, стана, отвори вратата и без да се обръща, прекрачи прага!...“

Елени Самиу-Казандзаки продава къщата след смъртта на своя съпруг през 1957 г. с цялата покъщнина, без библиотеката, и днес домът на Казандзакис е дом на други хора.

Казандзакис живее на острова в сърцето на всеки, който цени книгите му, познава думите му и живота му.

Дори котката му Сминтица, която спасява живота му през 1943 г. и лови мишки като демон, заради което Казандзакис я кръщава с един от епитетите на Аполон, който също преследвал мишките, живее във всяка котка на острова.

И може да се каже, че скоро ще проговорят гръцки, както е щяла да направи и Сминтица, ако не беше заета да лови пеперуди в градината, а Казандзакис да ги спасява, защото ги оприличавал с човешките души.

И нека, както казва Казандзакис, Бог пази душите ни будни, чисти и свободни откъм компромиси, за които не си струва.