Защо не стигат токът и водата?

Ливан по принцип няма производство на ток и преносна система, това е един от сериозните проблеми на страната. Ние приемаме електричеството като даденост, но на много места по света далеч не е така. България има сериозна система от мощности, които произвеждат електричество и си задоволяваме нуждите от ток. Трябва да оценяваме тези неща, защото по света има държави, които са далеч от нефт и газ, нямат вятър, нямат вода, които са потенциални източници на електричество. Чувала съм дори, макар да не съм сигурна, че е вярно, че има кораби-генератори в морето, които захранват част от страната. Освен това купуват електричество.

Така или иначе токът спира непрекъснато, поради което и всяко домакинство или всеки отделен блок или квартал си има собствени генератори. Така беше още когато ние живеехме там. С питейната вода принципно нямат проблем, тъй като планината Ливан буквално прелива от кристално чиста и вкусна вода, която дори ливанците искат да изнасят в Саудитска Арабия, но имат проблем с водопроводната мрежа, която е стара и неподдържана, на места унищожена от войната и все още не напълно възстановена.

Какво направи в първия ден от завръщането си в Бейрут?

Преди да замина, сънувах Ливан и Бейрут много често. Исках да се върна на местата, които не съм виждала от 30 години. Исках буквално да си обуя маратонките, да отида и да видя какво става там. И имах болезненото усещане, че няма как да не го направя, трябва да го направя. Това беше основното – да видя, да видя, да видя…  Така че на сутринта след пристигането ни веднага хукнах по улиците. Исках само да тичам и да разглеждам, да видя плажа, крайбрежния булевард, зелената линия, а също и какво е станало с Източен Бейрут, който тогава бе труднодостъпен за нас, заради войната, и ние винаги бързахме да се приберем в „нашата“ част, западната.

Всъщност обаче много от интересните места в Бейрут са в източната част на града – прословутото „Казино дю Либан“, Маунт Лебанон, т.е. планината Ливан, е там, оттам се минава за Библос – най-стария град в света, който не е прекъсвал съществуването си и е на около 8000 години, намира се на около 20 км северно от Бейрут. Та първото нещо беше това – исках да тръгна и да видя… Исках да видя нещата, които по време на войната не бях успяла да стигна и видя. Тъй като бяхме там крайно недостатъчно време, а програмата ни беше супер наситена, почти не спахме, за да разгледаме всичко, но въпреки това у мен остана едно усещане за недовършеност. И въпросът: какво има зад следващия ъгъл?

Как се придвижвахте?

В Бейрут има някакъв градски транспорт, само автобусен, но той следва разписание, което само местните могат да схванат. Има и таксита, които са доста евтини заради хиперинфлацията. Ние обаче се възползвахме от услугите на една компания, която осигурява кола и шофьор на чуждите туристи. Не искахме да наемаме само кола, защото там трафикът е тежък и паркирането е голям проблем.

Била си там със съпруга си. Той как видя Ливан?

Много исках да му покажа страната. Първоначално беше шокиран точно от вавилонската страна на Бейрут. От огромното разнообразие на лица, което е наистина впечатляващо. Виждаш например рус двуметров човек, който говори арабски, а до него е жена му – смугла, с азиатски очи… Невероятно разнообразие! Никой с никого не си прилича. В същото време обаче никой не се чувства различен и никой не третира другия до себе си като различен. Иначе съпругът ми беше нащрек за мен, защото аз приех това пътуване изключително емоционално. Първо изживях голям стрес, защото всичко се бе променило дотолкова, че нямаше почти нищо общо с моите спомени. Зелената линия сега е много красив квартал, напълно възстановен, с луксозни хотели и жилищни сгради във френски колониален стил, заведения, кафенета, ресторанти, чисто нов сук (пазар)… 

Всъщност обаче само няколко хотела и ресторанта работят, всичко друго е пусто и е малко призрачен този квартал. Спомних си за мадам Барбир, която някога живееше в един апартамент в този квартал. Беше румънка, омъжена за ливанец. Съпругът ѝ беше починал и тя живееше сама в един огромен, разкошен апартамент. Обичах да ходим на гости при нея, което беше възможно само в промеждутъците между престрелките. На една от стените в дневната ѝ имаше огромна дупка от снаряд – ама толкова огромна, че можеше да паднеш долу. Живееше в разкошния си, занемарен вече апартамент с дупка в стената, със своето пиано и с маймуната Чита. Можеше да си позволи да замине за където иска, но тя просто не искаше да напуска Бейрут. Един неин приятел разказа, че по време на престрелките свири на пианото. Маймуната Чита пък беше голяма, доста невъзпитана и … страстен пушач. И двете с мадам Барбир по цял ден пушеха, а през нощта мадам я затваряше в клетка, защото Чита ѝ крадеше цигарите и налиташе на бой. Ето, затова казвам, че Ливан е място на невероятни сюжети.

Това си е страхотен сюжет. А имаше ли поне нещо в Бейрут, което да не се беше променило за тези 30 години?

Да. Едното беше булевардът Корниш – крайбрежният булевард, дълъг 4 километра, много красив. Почти целият бе в тогавашния Западен Бейрут, където ние живеехме. Нашият квартал Рауш също е запазил духа си, но е доста застроен вече. Емблематичната им търговска улица Хамра, която съществува още отпреди войната, също си е там.

Кое е най-важното, което всеки, решил да посети Ливан, трябва да знае?

Ливан има отворен визов режим. Визата се получава на летището при кацане. Ако имате печат в паспорта от посещение в Израел, няма да можете да влезете в Ливан. Между другото, в Израел също няма да ви пуснат, ако сте пътували до Ливан. Няма да ви позволят да прекосите границата,  ако сте с дизелов автомобил. Иначе се стига относително лесно, най-удобно  е от Атина, Истанбул или Ларнака. В момента Ливан преживява сериозна банкова криза и хиперинфланция. Но това не пречи на туризма, дори напротив, инфлацията прави мястото още по-евтино и достъпно. Аз не видях никакви индикации за несигурност, чувствах се напълно сигурна навсякъде, а ние обикаляхме доста, дори и през нощта. Бейрут е град, който като Ню Йорк никога не спи, има доста впечатляващ нощен живот. Разбира се, не е желателно да се ходи в по-консервативните мюсюлмански райони, нито в местата с повече бежанци.

Ливан развива успешно туризма си, тъй като имат няколко емблематични туристически обекта от световно значение – Библос, най-старият град в света, без да прекъсва съществуването си, храмовият комплекс Баалбек, за който все още не е ясно как е построен с технологиите, познати на древните хора, пещерата Джейта Грото, която е дълга около 20 километра, което я прави най-дългата пещера в Близкия изток, като освен това в нея може да се видят най-големите сталактити и сталагмити в света, някои от които достигат 9 метра височина… Тази пещера е невероятна, преминаването по единия ѝ маршрут е с лодки през подземно карстово езеро. Не трябва да се забравя и кулинарният туризъм. Ливан е една от най-вкусните дестинации в света.

В долината Бекаа, която е най-плодородната земя на Ливан и климатът е такъв, че позволява не една, а няколко реколти, се отглеждат изключително чисти и висококачествени продукти. Средиземно море пък е източник на разкошни морски дарове. Имат и винен туризъм. Казват, че почвата в долината Бекаа, в която се отглеждат и лозя, прилича много на тази в Южна Франция и съответно вината са с подобно качество. Планината Ливан също е достойна туристическа атракция, тъй като е едно от много малкото места в Близкия изток, където може да се карат ски през деня, а следобед да слезеш долу и да отидеш на плаж. Там растат и прочутите ливански кедри, доколкото са останали. Когато се върнахме в София, съпругът ми каза: абе знаеш ли, хайде да ходим повече на такива места.

Чисто психологически как ти се отрази това завръщане?

Беше емоционално преживяване. Защото Ливан за мен е нещо като резерват на миналото, в който се върнах. Когато се завърнахме в България, се успокоих и си казах: окей, свърших я и тази работа. Нали казват, че всяко едно пътуване всъщност е пътуване към себе си. Но честно казано, за мен не беше пътуване към себе си, а бе пътуване към… там, към Бейрут. Исках да видя какво се е случило. В крайна сметка става въпрос за живот след война, една нова история, трябваше да започна. Може да е плод на романтичните ми представи, но ливанците са достойни за уважение хора, които въпреки тежките проблеми като корупция, криза, енергийна криза, бежанци, банков колапс продължават да живеят в страната си, да са толерантни, любезни и предани на общността си, да приемат всеки, който бяга, и да се усмихват всеки път, когато ги погледнеш. И това ме привлича най-много там.