Всяка година поне два пъти Явор Гърдев и Теодора Духовникова ходят на гости в дома на общата им учителка по литература в Класическата гимназия госпожа Таня Чолакова. Тя ги черпи с кафе и сладко, коментира с чувство за хумор това, което им се случва. И представете си как един от най-талантливите български режисьори и една от най-красивите и харизматични български актриси внимават с изказа си пред нея и слушат наставленията ù, че всичко трябва да бъде с мяра и да е в златната среда.

Снимаме Теди Духовникова за корицата на майския брой на EVA в месеца на Филмовия фестивал в Кан. Теди е била в Кан и е позирала на Кроазет. В лицето ѝ, силуета, маниера има толкова много от иконите на киното – очите ѝ на котка, тялото на модел, гласът, който кара всички мъже да си мислят за секс. Мъжете я спират по улиците, пишат ѝ в социалните мрежи. Жените също вероятно.

Теди е много харизматична. И говори красиво. В речта ѝ можеш да уловиш патината на доброто образование в Руското училище, Класическата гимназия и НАТФИЗ. В архива на Класическата гимназия впрочем все още пазят нейни есета – за Дон Кихот, за Малкия принц, за Махабхарата и Бхагавад Гита.

На корицата и в специалната фотосесия за EVA я виждате с Huawei P60 Pro, телефон, който я избра за лице на рекламната си кампания, чийто слоган е: „Повече светлина в твоята лична история“. Изключителен е в улавянето на светлина при снимане на тъмно. Камерата му вижда в мрака, разкрива близки и далечни детайли, и разказва история с дълбочина, отвъд видимата с просто око. Huawei P60 Pro е телефон за снимане на звезди и за превръщане на всеки човек в звезда.  

А около Теди Духовникова винаги има звездна динамика. След ролята ѝ на царица Мариам в сериала на БНТ „Войната на буквите“, с който започна годината, можем да я гледаме и в премиерния спектакъл „Това не го казвай“, където си партнира със Захари Бахаров под режисурата на Явор Гърдев, в звездния актьорски проект „Поетите“. През есента ще я видим в следващия сезон на „Дяволското гърло“, докато междувременно двете с Койна Русева започват снимките на филм по тяхна обща идея.

Теди, какво не си казвате със Захари Бахаров в спектакъла „Това не го казвай“?

Всъщност си казваме много неща. Това е пиеса на дъщерята на режисьора Клод Льолуш – Саломе Льолуш. Първата ѝ пиеса веднага печели най-голямата театрална награда във Франция – „Молиер“, за най-добра комедия. Езикът е брилянтен, преводът на Снежина Здравкова – също. Става дума за двойка на нашите години, или малко по-възрастни, мъж и жена, които се опитват да наваксат с новия свят и новото време, да бъдат актуални, да не се изложат пред децата си. И двамата са много умни и това са 15 разговора помежду им на различни важни за нас и като хора, и като общество теми като – джендър, трансджендър, порно, политическа коректност, екология, тротинетки, пластична хирургия, за прехода към новия свят. И пиесата не е високоинтелектуална претенция, а е много достъпна, смешна и в същото време с диалог на високо ниво.

Как се подготвяш за роля? Как си учиш текстовете?

Мъжът ми скоро коментира, че в целия ни съвместен живот не ме е виждал да уча текст. Казва – отивам да гледам представление на Теодора, тя два часа не спира да говори, а аз просто не знам кога е научила този текст. Не я виждам вкъщи да учи. Единственият път, когато ме видя, беше при подготовката на „Това не ми го казвай“. Явор (Гърдев) държеше да не се размества нито дума, за да се запази блясъкът на речта на двамата герои. И за първи път след толкова години заедно Стефан ми подаваше текст. Иначе уча в репетициите, през действието.

Просто запомням логиката, какво трябва да постигна в момента от героя срещу мен. А за подготовката ми за роля – когато прочета сценария и се съглася да я приема, пускам героинята в себе си и започвам да я изследвам, да търся какво би било подходящо за нея. Събирам идеи от хората по улицата, мисля вечер, усещането ми се оформя и при работата с режисьорите и с партньорите. Опитвам да схвана начина ѝ на мислене и да започна да мисля като нея. Тогава ставам нея.

Човекът е вътрешна логика за възприемане на света. Запомнила съм го от Александър Морфов. Той казва: „Мислиш вярно – играеш вярно“. Така че целият ми път на опознаване на тези жени, които играя, е свързан с това да вляза в главите им, да разбера как чувстват, как усещат света, себе си в света и хората около тях в него.

А как излизаш от образ?

Никак не харесвам, когато в България някой актьор каже – обикновено това не са актьори, на които се възхищаваме, – колко трудно бил излязъл от образ, как не могъл да се върне обратно в живота. Това може да се случи, ако живееш в Америка, в Холивуд или в подобна реалност. Махат те за три месеца наистина от твоя личен живот. И се посвещаваш напълно, преобразяваш се.

А аз всяка вечер играя различни роли, през деня репетирам друго, снимам трето. Условията на съществуването на един актьор в България не предполагат да оставам дълго в образ. Случвало се е след силна и драматична роля в театъра хора да ми пишат или да ме питат – как се прибираш вкъщи, как се възстановяваш след това, което гледахме, то беше толкова интензивно като емоция, като преживяване. Аз го живея на сцената, но в момента, в който свърши представлението, ми трябва малко време да се събера, може да се разходя по улиците или да изпия чаша вино. И вкъщи се прибира нормален човек – Теодора.

Предстои ви пътуване с „Поетите“? Как изглежда подобно приключение зад кулисите?

Да, в началото на май ще бъдем в Лондон, след това в Берлин и във Варна. Интересът на публиката е много голям и ние много се радваме, защото много от тези хора обичат поезия и са слушали, но има и такива, които идват за първи път и започват да четат. И е много възрожденско, просвещенско.

А как изглежда… Предстои да направим филм за проекта и ни снима екип зад кулисите – със саковете, костюмите, ризите, роклите за сцена, в самолета, по пътя, в такситата, в колите, в бусовете. И е много хубаво, защото в този проект са включени много големи артисти – Захари Бахаров, Юлиян Вергов, Владо Пенев, Бойко Кръстанов, Малин Кръстев, аз, Весела, Луиза и Иван Бърнев. Всички са с брилянтно чувство за хумор и общ неизчерпаем набор от теми.

Винаги е изключително забавно. На моменти е толкова смешно, че съм имала чувството, че ще умра, докато си говорим, че коремът ми ще експлодира и повече няма да мога да си събера устата в нормално състояние. И в същото време, когато наближи време да излезем на сцената, във филма много хубаво се вижда как всички изведнъж утихват, всеки се съсредоточава и се нареждаме един зад друг точно като войници. И знаеш, че другият ще направи всичко за теб. И излизаме на сцената.

 

 Какво те привлече в този проект и как стана част от него?

Винаги много съм обичала поезията. Случвало се е да се съберем вечер в ресторант или на маса и някой казва: „Чакайте да ви кажа едно стихотворение, което много обичам“. И докато го казва, започваме да плачем или да се смеем. После някой казва друго. И Диана Алексиева, която е сърцето и духът на „Поетите“ и е много повече от продуцент, веднъж предложи да снимаме видеа, да ги публикуваме и да видим дали ще има ефект. Съгласихме се. И понеже Диана вярва, че поезията трябва да се случва там, където се е раждала – на път, под някое дърво, в някоя кръчма, на прозореца, докато гледаш отвън луната или плачеш за някого, тези видеа бяха заснети точно на такива нетипични места.

Аз рецитирах „До моето първо либе“ на фона на едни голи клони в една гора. Бях със синьо палто и бяло поло. И ми беше студено, но аз исках да ми е студено, докато казвам това стихотворение. И изведнъж тези видеа получиха толкова силна обратна връзка от зрителите. В момента „До моето първо либе“ е гледано милион и половина пъти, а „Наистина ли си отива лятото“ на Юли Вергов – 2 милиона. После излязохме уж за веднъж на живо в един клуб, но предизвикахме фурор. Публиката поиска още. Не сме очаквали, но истината е, че много обичаме стихотворенията. Мисля, че имаме прекрасни български поети. Българският език е много красив. И всеки преживява много лично думите, които казва.