По време на един фестивал италианският писател Паоло Дженовезе попада на документален филм за известния с най-много самоубийства в света Голдън бридж в Сан Франсиско. Режисьорът на филма е поставил камера на моста, която снима скачащите в продължение на година и след това интервюира оцелелите. Дженовезе е впечатлен от факта, че през седемте секунди на полета от моста до водата всички тези хора са променили решението си. „Всеки от тях беше пожелал да върне времето назад и да продължи да живее“ – обяснява той. Тази мисъл се нанася настоятелно в ума му и дава импулс за написването на романа „Първият ден на моя живот“.

Този роман излезе и на български (изд. Colibri, прев. Мария Добрева), а Паоло Дженовезе беше у нас за представянето му, както и за премиерата на едноименния филм, на който е сценарист и режисьор.

Действието на „Първият ден на моя живот“ се развива в Ню Йорк. Главни герои са четирима, решили да сложат край на живота си: мотиваторът Наполеон, гимнастичката Емили, полицайката Арита и дванайсетгодишният тик-токър Даниел. На прага на смъртта непознат им дава възможността да преживеят още седем дни, за да видят какво ще се случи, когато ги няма или ако останат, и да изберат дали да продължат.

Романът и филмът са разказ за вторите шансове, споделя Дженовезе. Когато гледал интервютата на скочилите от Голдън бридж, откритието, че хора, стигнали до толкова драстично решение да прекратят живота си, могат да го променят само за седем секунди, го изненадало. Това го навело на мисълта, че винаги, във всички ситуации има начин човек да промени  мисленето си и дори в моментите, в които е убеден, че всичко е приключило, да намери причина и желание да живее. „И тогава ми хрумна, че искам да разбера причините, които ни карат да се върнем към живота – споделя Дженовезе. – Можем да ги намерим сами или с помощта на някой друг, но винаги има втори шанс.“

И какви причини открихте вие? Интересен момент в романа ви е, че именно героят ви Наполеоне, мотивиращ хората да се справят и да продължават, убеждавайки ги, че животът заслужава да бъде живян, избира да прекъсне своя. Все едно остава на границата между този и онзи свят, за да продължи да върши работата на следващо ниво.

Мотивите да бъде живян животът невинаги са лесни за намиране. Той е сложен. Човек минава през много и различни емоции и е трудно да избереш кое прави ценен живота, за да продължиш. Със сигурност най-важно е семейството, но не само децата и жена ти, а и приятелите, хората, с които споделяш щастливите си моменти. Те също са семейство в по-широк смисъл. Всичко е от значение по различен начин в различни моменти. Минаваме през различни периоди и мисля, че е хубаво да се стремим да реализираме и използваме най-доброто от тях. И може би всички ситуации заедно правят живота интересен. Винаги има шанс за промяна и да се случи нещо интересно.

Много хора в публиката плакаха по време на прожекцията на филма ви. На кой филм вие плакахте за последно?
На The Whale, който има четири номинации за „Оскар“. Гледах го преди няколко дни. Много емоционален и драматичен разказ за връзката на един много, много дебел мъж с неговите дъщери.

Познавате ли хора, които са се самоубили?

Да, двама мои приятели го направиха, единият преди три-четири години, другият – преди десет, но тази книга не е свързана с тях и не е заради тях. Мисля, че много хора са стигали до идеята да се откажат от живота, защото не могат повече да се справят. И че е важно и полезно да се говори за този проблем. Да не го задържаме в себе си. След всички срещи, които съм имал с публиката, и след всички съобщения в Инстаграм си дадох сметка, че хората се страхуват да говорят за това и да се изправят пред този проблем.

Доколко използвате историите на реални хора, които познавате, за вашите собствени истории? И как избирате имената на героите си?

Невинаги има рационална причина за имената на героите ми. Понякога слагам някакво име напълно случайно просто за да започна да пиша. И след това то остава. Имам принцип никога да не описвам хора, които познавам. Понякога вплитам наблюдения за мои приятели, роднини или близки, но на ниво идеи. Все едно вплитам сенките им в разказа, но никога не бих описал истинска история за някого, когото съм познавал. Не харесвам това. Намирам биографичния елемент за отегчителен. Искам и ми харесва да разказвам тотално нови истории, родени от фантазията ми.