Звучи ми като дневник.

Не искам да я наричам дневник, но ще е пъзел от добри намерения, които да са като магична пръчица за всеки от нас. И ако някой има нужда, да вземе нещо, което аз съм изживяла, отработила и с което знам, че мога да съм полезна.
Озовах се по средата на живота си, на своите 48 години, с една великолепна пораснала дъщеря, на 25. Божидара е моя голяма опора, утеха и гордост. И до един силен и стабилен като скала мъж. Зад гърба си имам извървян с достойнство, с чест и с голяма обич път в музиката. И съм го минала крачка по крачка, сцена след сцена от ден едно пред 5 човека в Суинга, после 50, после 100, сега до хиляди. Имам и здрави и прекрасни родители. И уж всичко е наред, а както е наред, стигам до момента – а сега накъде. Все едно всичко започва отначало. Трябва да продължиш да се доказваш, да бъдеш до своите близки, до своите колеги. И се питаш не съм ли казал вече всичко. А може би все още нищо не си казал. Съмненията стават повече. Възрастта носи със себе си освен гравитация и много неувереност и колебания.

Какви колебания?

Например – ставам ли още, дали хората ме харесват още. Пазарът, особено на музика, обича новото – новите песни, новите артисти. Трибуната е за тях. Така е редно. Така трябва да бъде. Аз самата обичам всяка своя нова песен. Омръзнала съм си до болка, споделяйки подобни на себе си текстове, пеейки с този нежен кадифен глас. Не трябва ли да направя промени. И после сърцето застава и казва – не, ами щом тупти така до момента, бъди така добра и му дай трибуна.

Имаш ли ритуали преди сцена?

Да. Преди всеки концерт, а понякога и месеци по-рано влизам в режим на тренировки и правилно хранене. Спирам алкохола, всички въглехидрати и започвам да генерирам десетократно повече енергия. От време на време ходя при Биляна Савова да „дишам“. Научих се да стоя все по-дълго вътре в себе си. Преди концерт, какъвто и да е, в три следобед си изключвам телефона и дърпам пердетата. И си давам два часа – мога да не спя, мога да лежа със затворени очи. Тялото ми казва на ума, че си почива. И това е скъпоценно време за мен. После, докато се гримирам в гримьорната или където го правя, ритуално пия чаша вино. Може да изпия глътка-две и да остане, но това ме успокоява и прави вечерта ми празнична.

След концерт успокоявам адреналина си с чаша уиски. Имам и още един ритуал – понякога пея след единайсет-дванайсет и докато излизам за концерт от вкъщи, душата ми спи. Тогава си казвам, даже на глас – хайде, моето момиче, тръгваме! Или – хайде, моето момиче, ставаме! Всичко ще е чудесно! Но съм си „моето момиче“. И това ми дава утеха и спокойствие.

Има една поговорка, че човек в най-големите си радости и в най-големите си трудности е сам. В тези най-дълбоки мигове на концентрация, на адреналин, на притеснение зад кулисите си много сам. Въпреки опората на колегите си и на опита съзнаваш, че всичко може да се случи и да се провалиш във всеки един момент. Тогава идва на помощ твоето момиче.

Кой е любимият ти момент от твоите концерти?

Краят, когато казвам на публиката, че идвам и слизам при хората. И се започва… аз го наричам психоаналитичен обмен на мисли, чувства, факти. Всеки идва със своите тревоги, със своите радости. Идват да се снимаме и да галя бременни кореми, което представяш ли си какво доверие и нежност е?! Дават ми да държа новородени бебета с името Белослава. Или големи момичета казват, че се наричат Белослава.

Идват много къдрокоси жени, които ме припознават заради къдравата коса. Идват много хора от чужбина, плачат. Питам – България ли ви липсва? След прегръдките ни раменете ми са изцапани от грима на жените. За много от тях моята музика е мост. Казвам – не плачете. Радостно е, че осъзнавате какво ви радва или натъжава. Ние ви чакаме. Знам, че ще си дойдете. Случва се да предлагам брак на сцената от името на някого, пеейки любима негова песен от моите през годините. Понякога оставам сред хората в публиката около час и общувам с всеки. Роко тромпетистът, моят колега, ме пита – добре де, откъде тази енергия да общуваш толкова време с толкова хора.

На следващия ден съм изцедена, но на по-следващия ми израстват крила, по-големи от крилата на Вселената. Генерирам нова, и нова, и нова енергия. Мисля, че е дар от Бога да съм генератор или медиатор, или проводник на хубавото, на обичното. Стъпя ли на сцената, съм забравила за всичко друго – за суетата, за себе си, за неудобството. Фокусирам се само в музиката. Викам, плача, клякам, седя. И това не е режисирано.

Мама ме е кръстила на дъщерята на цар Йоан Асен II – дебютната ѝ роля в киното. Получава я като студентка във ВИТИЗ, бременна в третия месец с мен. Княгиня Мария Белослава е дива принцеса, която язди коне, вика, носи си норката в джоба, къпе се в мляко, ухажват я всички князе. Много съм благодарна. Името ми носи своята легенда и осъзнавам, че бялата слава има благородна тежест.

Какво искаш паметта на времето да заличи?

Всеки си има грешки, които са го довели до една или друга неприятна ситуация в личен или в професионален план. Не можеш да ги изличиш. По-скоро опитвам да преработя тревогата си в друго. Поглеждам от друга гледна точка, от друг ъгъл, за да се спася от чувството си за вина. За да си кажа, че ще имам и друга възможност в този живот да поправя тази грешка, но винаги гледам да правя така, че да не ми тежи.

Знаеш ли, всяка година с приятелките ми се събираме за рождения ми ден. Те създадоха тази традиция, идвайки при мен на морето и това е седмицата на радостта. Обичам тези момичета. Свързва ни скъпоценно приятелство от години. Най-близката ми приятелка от дете е психоаналитик. Живее в Бостън. Когато идва, винаги ни „психоанализира“. Или ние по-скоро задаваме въпроси, с които стигаме до душите си. Така стигнахме до извода, че човек трябва да има необходимия range, или обхват, или „спектър“ – това е способността да гледаш на живота от възможно най-много различни ъгли. Животът не е черно-бял.

За тежки и трудни ситуации много помага човек да се научи наистина с ръка на сърцето да си признава грешките. Много пъти правим грешки неволно, без дори да знаем, че бъркаме.