Защо спомена думата „остаряване“?

Отказвам да използвам точно „остаряване“. Наричам го помъдряване, защото имам примера на майка ми и на моята свекърва, жени на 70 и на 80. И двете водят по-социален живот дори и от нашия. През вечер са с приятели, на кръчма. И не можем да се видим. Много е важно да имаме примери, защото хората в онлайн пространството започват да се объркват кой е готин, кой не е. Кой просто изглежда, кой има стойност. А важно е не изглеждането, а трудът, който човек полага – той има стойност, защото опита от него носиш в себе си, в душата си и в ума си.

Как правиш изборите в живота си?

Не знам. Евгени го избра сърцето ми. Разказвала съм, че го срещнах в шести клас. Бях на 12 години, той – на 18. Неговият татко беше художник в театъра, в който играеше майка ми. И на премиери ни водеха всички деца. Гледах го с отворена уста. После го засичах по спирките на София, по купони. Знаех в кое заведение ходи. Винаги е бил константна величина в живота ми. Или Били – моята приятелка от училище срещнах в първия учебен ден в първи клас. Закъснях и единственото свободно място беше на последния чин до нея. Видях голямата ѝ усмивка и как ми махна да отида. Вече четиресет-четиресет и една години сме неразделни. С другата ми приятелка Марти се запознахме преди двайсет години на среща с трета приятелка, която не дойде. И оттогава сме неразделни. От малка пеех на всяка плоча вкъщи с четката за коса вместо микрофон, от малка искам да съм в хора. При мен нещата се случват, без да планирам. Сърцето е виновно за всичко.

Къде ти е приятно да се върнеш с книгата, която подготвяш?

В началото исках тя да е строго насочена към музиката. Работя по нея с група поети, които харесах от книгите на П.И.Ф. и на „Остава“. Вдъхновиха ме, защото музикалният ни път зад кулисите е непознат. Хората ме виждат само на сцената с готовите аранжименти под светлините на прожекторите, с прекрасните музиканти до мен. Познават ме от фотосесии, където пак огромен екип работи над мен, до мен. И не познават безсънните нощи. Най-тежкото ми време са часовете в хотелите във всеки град между саундчек и концерт.

Защо?

Защото всеки ден попадаш в различна хотелска стая. Правиш саундчек в различна зала. Всичко е пълно с неизвестни. Не знаеш дали звукът вечерта ще е добър, пред каква публика ще попаднеш, какъв гаф може да се случи. Пътуваш четири-пет часа с кола ежедневно и трябва да предвидиш всичко, да си се наспал, да си свеж, да си бодър, да си супер. Всяка хотелска стая да е твой дом. Аз си ги обживявам, за да ми е хубаво. Това искам да видят хората в книгата.

Да видят и сянката зад светлините на прожекторите.

Да, ненаспалите се колеги, мен, когато съм рошава и спя на някоя пейка зад кулисите, докато дойде време за чек. Това, че в много от клубовете няма гримьорни и се гримирам в тоалетните. И там се срещам със страхотни жени, които са дошли да ме слушат. А аз се гримирам до тях. И не ме е срам, а съм горда, че живея сред публиката си. И още – като говоря за музиката, няма как да не говоря и за себе си като жена. Не може да не споделя с моите сестри жени от трибуните на тази книга моите тайни за женственост, за радост, как падам и как ставам, защото много от тях имат нужда от мен.