Роден е под знака на съзвездието Особняци, което в някои особено непрогледни нощи изгрява за минута-две над София. Залък ярост се крие в кожената му торба, заедно с хармоника, нож, въже и кибрит. Винаги готов да срещне някоя и друга лошотия и да не ѝ отстъпи. Приятелят му Фицата, Филип Аврамов, казва за него: „Тоя не се изкривява, тоя е прав“.

Валери Йорданов отново е в любимата си роля на хъш в постановката на Александър Морфов, която се завърна в Народния театър. Есента на 2022 година дойде за него и с две премиери – на дебютната му книга „Гризачи“ (ИК „Колибри“) и на филма му „Шекспир като улично куче“, който успя да спечели цели шест награди на фестивала на българското кино „Златна роза“ - за сценарий, режисура, главна мъжка роля, на Съюза на филмовите дейци, на младежкото жури и на град Варна.

„Гризачи“ е сборник с разкази от името на дядовци и внучета. Дядовците в повечето случаи си имат реални прототипи в родословието на Валери, а внучето разказвач най-често е самият той. С доза художествена намеса, както подчертава. Има нещо много хайтовско в атмосферата на разказите, един първичен, мъжкарски език, който завладява. Отново Фицата казва, че Валери Йорданов е написал „Гризачи“, защото отвътре нещо го гризе.

Какво ви гризе?

Гризе ме, когато си спомня някой човек, на когото не съм обръщал достатъчно внимание поради веселата страна на младостта и безгрижието. Най-много ме гризе, когато има несправедливост и не мога да я поправя. Не харесвам безсилието и се опитвам всячески да го изгоня. Безсилието ме кара да тренирам, да мисля, да пиша. Безсилен не трябва да бъде човек дори пред смъртта. Мои най-близки хора до последно са се шегували. Ако го направиш с усмивка, това става висша форма на твоето пребиваване тук.

Историите в „Гризачи“ са свързани и с важния за вас проблем за паметта.

Става ми тъжно, когато видя някой младеж, който не знае нищо за историята си. Предполагам, че за това сме виновни ние, родителите. Защото баща ми ми е разказвал кой е прапрадядо ми. Ако ние не направим историята на рода, оттам и на родината, важна и интересна, вината е само наша. Не можеш да се сърдиш на някого, че не може да чете, ако никога не е виждал книга. Много се ядосвам, когато обвиняват младите хора в безхаберие, в лесен начин на живот. В отговор мога да кажа – тези хлапета ще се справят. Нямат друг избор, освен да живеят в света такъв, какъвто е. Убеден съм, че ако ние сега бяхме на техните години, също щеше да ни е доста трудно, и не съм сигурен, че щяхме да се справим по-добре.

Да тестваме вашата памет – кой е първият ви детски спомен?

Имам спомени много отрано. Помня дори голямото земетресение в София, 1977 г., тогава съм бил на 3 години. Майка ми не вярваше, че е възможно. Казах ѝ такива подробности, че тя зяпна. Всички ревяха, увити с одеяла пред блока. Дори помня, че преди да спре токът, на черно-белия ни телевизор даваха „Фанфан Лалето“.

На кино-литературния фестивал „Синелибри“ беше премиерата на втория ви филм след „Кецове“ – „Шекспир като улично куче“. Представете ни го.

Идеята за сценария я имам още от студент, написах го много бързо през 2011 г., когато беше премиерата на „Кецове“. „Кецове“ имаше голям успех, три награди от фестивали клас А – Карлови Вари, Манхайм и Москва, беше българското предложение за „Оскар“ за 2012 година, с номинация от Европейската филмова академия за най-добър европейски филм. Да го направя ми отне 8 години борба с институции. Казах си, че след този скромен дебют вторият филм ще ми отнеме по-малко време, 4, максимум 5 години. Минаха 11. Но филмът стана много добър и съм много доволен от приемането на публиката. Историята може да се свърже с всеки млад и не толкова млад човек в България. Дори и да притежаваш качества, дори и да имаш нещо да кажеш, трябва да се пребориш да го кажеш и да те чуят. Има един филм на Робърт де Ниро, който не е много популярен, Де Ниро е и режисьор – „История от Бронкс“. Гледал съм го като тийнейджър. И там постоянно се споменаваше, че няма нищо по-тъжно от погубения талант. Това е и основата на сюжета в „Шекспир като улично куче“.

Имали сте роля за Джералдин Чаплин в него.

Джералдин Чаплин беше лудо влюбена в „Кецове“ и на фестивала в Москва (през 2011 г. тя е председател на журито на кинофестивала в руската столица, б.р.) излезе с кецове под официалната си рокля при обявяването на наградите. Тогава дадоха наградата на един испански филм. Дори стана лек скандал, защото тя каза: „Моят филм е „Кецове“, а наградата отива при…“ После записа и обръщение към зрителите на филма по кината. С нея започнахме кореспонденция, тя е аристократ, с изключително чувство за хумор. В един от имейлите ми беше написала – бих участвала във ваш филм, но не знам български. Аз ѝ отговорих – няма значение, ще измисля нещо. Ролята на бабата на главния герой в „Шекспир като улично куче“ беше писана за нея. Но тя нямаше възможност да дойде, пътува много по фестивали, по снимки, а и ми беше неудобно да ѝ предложа това, което можем тук да ѝ осигурим - като финанси, посрещане и т.н. За сметка на това нашата голяма актриса Меглена Караламбова направи страхотна роля без нито една реплика в кадър. Ние сме длъжници на нашите актьори, много бързо ги забравяме. Сещаме се за тях, като си отидат. Хубавото на българските артисти е, че не се жалват. Само се майтапят с тия неща, така и трябва.

Едни 20 години и всичко се забравя.

20 е много. Имаме колеги, които заминаха за 1-2 години, след това се виждаме и казват – човек, все едно съм умрял. Но може би така трябва. Най-важното е чувството за хумор да е на първо място, дори да се случи нещо лошо.

Кои други актьори участват?

Захари Бахаров прави страхотна роля. Гергана Дарданова, Леарт Докле, Любо Нейков, Силвия Лулчева, Елена Петрова, Стефан Щерев. Има и много дебютанти, силни главни роли правят Владислав Стоименов, Васил Илиев и Елеонора Иванова. Много хора си мислят за тях, че са натуршчици. Не по-малка поддръжка оказват и мои приятели каскадьори, боксьори, спортисти, които стоят абсолютно равностойно в кадър и в историята. Участва и легендарният шампион по бокс Серафим Тодоров. Снимахме през 2019 година, преди пандемията. Очаквам филмът в края на октомври да е по кината.

Вие участвате ли като актьор?

Не, само в един кадър изяждам няколко удара в меле. Във филма има много екшън. Мирослав Петров направи страхотни боеве. И същевременно никой не пострада, няма нито един контузен.

Знам, че доста често сте се контузвали преди.

Това е стара тема, надявам се. Главните герои Владислав Стоименов и Васил Илиев три месеца ходеха на бокс. Срещаха се с хора, каквито няма да видиш на Раковска и в лъскавата страна на София. Станаха героите си, без да ги играят, без да се преправят.

Продължавате да играете моноспектакъла си „Караконджул“ по „Дервишово семе“ на Николай Хайтов в Народния театър.  Защо караконджул?

Защото караконджулите се запомнят. На думата се спря режисьорът Стоян Радев, с когото работим заедно вече няколко постановки. Изпитвам огромно удоволствие от това и братска почит към него. Караконджулите в нас ни карат да се будим, да измислим нещо нетрадиционно. Може да изглеждат плашещо и странно, но събуждат творчеството, карат ни да изминем път дори когато не се налага. Като при главния герой във филма „Форест Гъмп“. Караконджулите правят нещата интересни и съществени.