Гергана Даскалова е дишала при температура от минус 57 градуса, засаждала е върби на о. Кикиктарук в Северния ледовит океан и е виждала с очите си бели мечки и гренландски китове. В момента живее в къщата на баба си и дядо си и работи по научен проект за изоставените български села. Гергана е дете на света и дете на България едновременно и трябва много, ама много да се гордеем с нея.

Като дете живее в село Тюркмен, Пловдивска област, после учи в Пловдив, след това завършва бакалавърска степен по екология в университета в Единбург (където се дипломира с най-висок успех от целия випуск, а оценката на дипломната ѝ работа е една от най-високите въобще), работи като научен асистент в Австралия и Шотландия. Във връзка с докторантурата, която записва, през три последователни години – от 2017 до 2019 г. – участва в научни експедиции на малкия остров Кикиктарук в Северния ледовит океан, където изучава влиянието на климатичните промени върху биоразнообразието. Последната й експедиция преди пандемията е финансирана от National Geographic Society – тя кандидатства в конкурса на дружеството за млад изследовател.

Когато започват ковид ограниченията, Гери решава да се завърне у дома – в село Тюркмен, където живее и откъдето работи дистанционно вече три години. Ако влезете във великолепно списвания ѝ български блог – www.gradinatanaslantseto.com, и в сайта ѝ
www.gndaskalova.com, ще откриете всичко за нейния свят и нейната работа. Тя е изключително увлекателен разказвач – и в текстовете, и във фотографиите си. И въпреки че за 29-те си години е пътувала доста, при това и на места, които определено не могат да бъдат наречени туристически дестинации, в нея няма и помен от каприз, поза или претенция по отношение на България. При това без патриотарски напъни.

Тя е човек, който е роден тук, връща се тук и обича да е тук. Точно толкова, колкото обича живота и работата си като дете на света. Сигурна съм, че един ден ще напише книга, а и тя си го знае. Аз пък отсега си знам, че ще я прочета.
Говорим си през Zoom. Тя е във вече ремонтираната къща на баба си и дядо си в Тюркмен, а някъде там – отвъд стените на къщата – я чака градината, за която се грижи. Междувременно работи върху нов научен проект, свързан с изоставените български села, участва в научни конференции и преподава онлайн. Споделя, че през изминалите две-три години са ѝ липсвали най-вече живите контакти с колегите от научните екипи, с които е работила, както и пътуванията. „Всичко обаче започва да се възстановява“ – казва ми тя.

Гергана, ти си на 29 години, обиколила си едва ли не целия свят, работила си и в Австралия, и под Северния полюс. Сега обаче си в село Тюркмен, България, при това вече трета година и работиш оттук. Как се случи това?

Получи се много естествено. Заради пандемията бях затворена в един апартамент в Единбург, цялата ми стипендия отиваше за наема му. Пред това предпочетох да си живея свободно на село. Още повече че по време на пандемията моят научен свят на живо изчезна, всичко мина онлайн и стана съвсем възможно да живея и да работя оттук.

Защо точно в Тюркмен? И въобще – как се появи в теб този интерес към екологията?

Около мен няма хора, които са се занимавали или да се занимават с наука. Когато бях в шести клас, една моя приятелка ми разказа, че е видяла кълвач и синигер в нейния град Тополовград. В първите години от живота си аз съм живяла на село, в Тюркмен, селото на баба и дядо, после, когато започнах училище, живеех вече с родителите си в Пловдив и връзката със село малко се прекъсна. Понеже нямах конкретен спомен да съм виждала кълвач и синигер, хванах селския автобус, отидох в Тюркмен и заявих на дядо ми, че съм дошла да видя кълвач. Бях прочела в интернет, че маста привлича кълвачите, и понеже дядо много ми се връзваше на акъла, извади буркан мас от избата, намазахме с нея един орех и зачакахме кълвача, но той така и не дойде. С дядо обикаляхме язовирите в България. В училище нито биологията, нито географията ми бяха чак толкова интересни. Учех си, но не са ми били страст. Помня, че в девети клас с мой приятел разглеждахме списъците със специалности, които човек би могъл да учи в университет, бяха подредени по азбучен ред. Спрях се на Е – екология, по-скоро, защото ми бе интересна природата, харесваше ми да съм навън. Причината обаче да продължа да се занимавам с екология и с наука е, че ми позволява да събирам много от интересите си в едно. Не е само работата на терен и времето навън, но ми харесва и общуването с хора, писането на научни статии, снимането, споделянето, правенето на презентации.

Родителите ти не те ли посъветваха да се насочиш към нещо по-практично?

Моите родители винаги са ме оставяли сама да си правя изборите. Може би, защото те самите са имали по-малко възможности за избор. Когато кандидатствах, сама си избрах специалност, университет, сама проучих какви документи са нужни и сама ги изпратих. Помня само, че минах покрай тяхната стая и им казах, че съм си подала документите в университет, а баща ми ме попита: „Така ли, и кой си избра?“. Така че винаги е било каквото аз си реша. Затова пък, когато се дипломирах, и двамата дойдоха на официалната церемония, заедно с брат ми и сестра ми, и я преживяхме заедно. Що се отнася до реакция на някой от близките ми, винаги ми е много смешно, като се сетя какво направи баба ми, когато преди третата експедиция ѝ заявих, че отново заминавам за онзи далечен остров на север. Тя се приближи до мен и тихо ми прошепна: „Ако някой те кара насила да ходиш, кажи ми“.

Искала е да те спаси. А някога мечтала ли си за Арктика?

Не, изобщо. Нито като малка, нито по-нататък в гимназията или в университета, докато карах бакалавърска степен. Едва когато започнах докторантурата си в Единбург под ръководството на д-р Айла Майер Смит, чиято научна работа е основно на север, се запалих и аз. Когато заминах за първата си експедиция на остров Кикиктарук в Северна Канада през 2017 г., нямах конкретни очаквания. Всички ми казваха как ще бъде супер различно и супер странно, но всъщност помня, че когато пристигнах на острова, видях, че много от нещата изглеждаха не като на друга планета, а точно обратното – малко като на село, тук, в България. Например, когато пристигнах, ми обясниха много сериозно как ще трябва да свиквам, защото тоалетната е външна. Казах им: оооо, ама аз с външна тоалетна съм израснала, не можете да ме изплашите! И самият начин на живот – по-малката общност, споделянето на храната – бяха подобни на живота, който имах на село. Ако ти се развали лодката, рейнджърите ще ти я оправят. Ако на някой му свършат бисквитите, друг ще му даде срещу спагети.

Какво беше първото ти впечатление от Кикиктарук, когато стъпи там?

Честно казано, в първия момент си помислих: какво направих, къде дойдох! Но не заради самото място, а по-скоро защото бях на 23-24 години и пристигнах на толкова далечен остров, на който имаше само група учени и местните рейнджъри. Общо около 25 души, от които през първия месец от престоя ми аз бях единствената жена. А там, като пристигнеш, самолетът те оставя и си заминава. Ще дойде да те вземе чак след два или три месеца, когато ти свършва експедицията. Няма опция - извинете, искам да си презаверя билета и да се върна. Така че имаше малък момент на шок, но мина бързо, запознах се с хората, започнах да свиквам. Спомням си, че когато пристигнах, имаше много, много лед, който плуваше в залива на острова. И имаше много красив залез. Беше красиво и различно. По принцип на тези експедиции се отива в началото на лятото и се остава през летните месеци. Така че, докато сме там, виждаме как ледовете се отдръпват, отиват си. Проблемът е, че когато следващата година отидох по същото време, ледът вече беше по-малко.

Преди да ми доразкажеш за острова и живота там, ще те попитам – какво е твоето мнение за климатичните промени. Не е ли вярно, че периоди на глобално затопляне и глобално застудяване нашата планета е преживявала и преди човекът да е съществувал. До каква степен човешката дейност способства за сегашните климатични промени и до каква – става въпрос за естествени цикли?

Климатът винаги се е променял, това, което е нетипично, е скоростта, с която се случват промените сега. Когато изследваме климата, не отбелязваме само това, че например промяната е само с 1 градус нагоре, а за колко време се случва тази промяна. В момента въглеродните емисии и други човешки действия просто са тласнали планетата по нов път. Промените се случват много бързо и особено бързо – на север. Там, където бях аз, в Арктика, климатичните промени се случват 4 пъти по-бързо, отколкото в останалия свят, и не е само въпрос на промени в температурата, но и във валежите. В България става все по-сухо. Ето, налага се да поливам градината тук, на село, все повече и повече. В момента е невъзможно да имаш градина, ако не я поливаш, докато преди хората са садили неща по полето, където растенията са били поливани само от дъжда.

Тоест в научния свят няма никакво съмнение в това, че човекът най-малкото ускорява с дейността си тези процеси?

Да. Това е тема, по която в момента има пълно научно съгласие и научните усилия са съсредоточени върху това да се разбере какви ще са последствията. Вече никой учен не се чуди истина ли е, или не е.