Колко е тежка короната за наследник на прочуто артистично семейство, знае добре Калоян Радоев. Синът на актьора Иван Радоев-младши и внукът на поета и драматург Иван Радоев притежава екранен магнетизъм, напомнящ андрогинната красота на филмовата икона Тилда Суинтън в една от най-емблематичните ù роли – Орландо, с красивата червена коса, порцеланова кожа и пронизващ поглед.

Калоян е завършил Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ със специалност Рекламна графика. Гордостта на дългогодишната примабалерина на Музикалния театър, баба Весела Радоева, учи илюстрация в академията  Willem De Kooning в Ротердам, след което записва живопис в НХА. Определя се като човек, за когото изкуството е важно, а театърът, поезията и неговият личен път – рисуването, са мисия. Доброто му сърце пък е в основата на няколко благородни каузи, осъществени без излишен медиен шум.

Калояне, тежка ли е артистичната „корона“, наследена от дядо ти, Иван Радоев, и баща ти, Иван Радоев-младши?

Ако е тежка, то тази корона по-скоро заземява, отколкото да смазва. Често ние, хората, не си даваме сметка за нашето невежество. Обществото служи като ориентир за индивида, за съжаление, често лъжлив. Позитивният пример, идващ от семейството, е най-прекият път към нашата реализация. Когато наш родственик е изпълнил своята мисия докрай, успехите му отекват далеч в бъдещето.  Но някои хора се парализират в подобна ситуация. Чувстват се сякаш някой ги е нагърбил с непосилна отговорност, с чужди постижения, които единствено им тежат. Не е ли правилно да приемем, че тези преди нас не са ни оставили „товар“, а по-скоро огън, който да предадем нататък. И ако последват тъмни векове, това би било по-болезнено, отколкото, ако се изгорим.

По смислен начин продължаваш следата на хуманност, оставена от дядо ти – с каузите, на които си инициатор. Кога откри, че доброто не е преоценена стока?

Настъпи момент, в който медийното внимание към мен нарасна. Дадох си сметка, че ми се отдава рядката възможност така да достигна до повече хора за смислени каузи. Като първа инициатива реших да подкрепя идеята на Юнона Кириакиду, която за поредна година раздаде топла великденска вечеря на възрастни хора в нужда в селата около Правец. Създадох благотворителна кампания, с която успях да събера средства за закупуването на храна и се включих в раздаването ѝ.

С какво всъщност се занимаваш?

В момента съм художник на свободна практика. Също така от известно време се снимам в различни проекти. Извадих късмет по тези географски ширини рижавите да са рядкост. Интересно ми е да съм пред обектива, може би по този начин изживявам някаква детска мечта да подражавам на баща ми. През деня работя сам в един магазин. Държа да вметна, че всички фотосесии са осъществени благодарение на жената, за която работя. Тя ме замества, когато имам снимки, благотворителна инициатива или друга творческа дейност.

Виждам, че рисуваш прекрасно и продаваш картините си в интернет. С тях ли подкрепяш инициативите за подпомагане на възрастните хора и за почистването от графити на двора на столичната църква „Света Параскева“?

Изключително благодарен съм на всеки, приютил в дома си моя творба. За мен е чест, когато някой ми се довери да го изобразя.  За първата си инициатива използвах 95-ата годишнина от рождението на дядо ми. Създадох плакати, изобразяващи моменти от живота му в комбинация с цитати от негови произведения. С продажбата им събрах 900 лв., с които купих храна за възрастни хора в нужда. Освен нашите възрастни ние забравихме и нашите храмове, които тънат в разруха. Това е посока, в която тепърва започвам работа. Както е казал дядо ми: „По-тежка от спомена е само забравата българска“.

Заразен ли е добрият пример?

Заразен е. Пандемия обаче не се задава.

Има ли човек в семейството ти, с когото си сверяваш часовника?

Чувствам живота на дядо ми като най-близък пример за пътя, който самият аз трябва да извървя. Изумява ме неговото постоянство и неуморимост да казва истината в лицето на заглушаващата по това време цензура. Ако целият труд, оставен от дядо ми, е като вековно дърво, то сянката, която то хвърля върху мен, не ме притеснява. Напротив, за мен тя е подслон, в който имам щастието да израствам духовно в компанията на мъдрец, който ме гледа отгоре, от върха.

Дядо ти, баба ти, баща ти – в ДНК-то им е закодирано изкуството. Кога откри, че то тече и в твоите вени?

Още от малък бях пленен от рисуването. Сигурен съм, че тази искра успя да се превърне в огън чрез майка ми Диана, която подклаждаше моя талант и от която идват червените ми коси. Тя също е част от света на изкуството. Още в гимназията играе главната роля във филма „Меги“, а по-късно завършва НАТФИЗ, специалност Театрална критика. Докато съм бил малък, по стечение на обстоятелствата ѝ се е наложило да избере между мен и кариера в киното. Благодарен съм ѝ за нейната всеотдайност и любов. Ако не беше тя, съм сигурен, че щях да бъда съвсем различен човек. Заради нея библиотеката ми е пълна с албуми на художници, които започнах да прелиствам още от 4-годишна възраст.

Знаят ли връстниците ти кои са дядо ти и баща ти? Случвало ли се е да криеш фамилното си име, за да те приемат естествено?

Не мога да се сетя за момент, в който да съм крил фамилията си. За младото поколение баща ми е лесно разпознаваем. От друга страна, творчеството на дядо ми е останало в съзнанието на родителите на моите връстници. Именно това се опитвам да променя чрез страницата (www.facebook.com/ivanradoev.poet), която създадох с цел да съхраня творчеството на дядо ми. Смятам, че бавно, но сигурно постигам целта си, все повече млади хора се срещат с неговите стихове. Защото именно четейки едно стихотворение, ние му вдъхваме живот.