Георги Господинов е номиниран за Нобелова награда за литература от българския П.Е.Н. център. Решението за номинацията е взето през януари тази година и вече е изпратено до Нобеловия комитет. 

Последният роман на Георги Господинов „Времеубежище“ спечели много световни отличия, сред които най-престижната италианска награда за литература "Премио Стрега Еуропео". Западната критика не пести позитивните си отзиви за романа, а ние сме абсолютно сигурни, че именно Георги Господинов заслужава да е номиниран от българска страна за Нобелова награда.

Във „Времеубежище“ (издаден от „Жанет 45“) героят му осъществява мечтата си - да лекува чрез минало. Създадените от него клиники отначало приютяват изгубилите паметта си, но постепенно в тях се стичат и хора, които просто искат да живеят в миналото. После и цели народи решават да се върнат назад, към десетилетия, за които вярват, че са били по-щастливи от сегашното и със сигурност по-сигурни от бъдещето.

В EVA обичаме срещите и разговорите си с Георги Господинов. Неговите интервюта са едни от ценните бижута в съкровищницата ни. Те са вдъхновяващи, истински, запомнящи се. Ето част от интервюто ни с писателя по повод излизането на романа му „Времеубежище“: 

Във „Времеубежище“ се споменава думата футурофобия – страх от бъдещето. Мислите ли, че след световната карантина сега има взрив на футурофобия? Този ужас от световна икономическа криза... Че времето за обичане е свършило и идва времето за мразене?

Страхът от бъдещето е нещо, което нормално си живее около нас. Усещането, че в близките години не ни чакат най-щастливи времена, също е налично. Не казвам дали е така, или не, казвам, че тази тревожност е във въздуха. Можем да се правим, че не я забелязваме, но не много дълго. Въпросът е как се справяме с това. Не обичам хората, които ще използват тревожността да всяват страх. Има дни за изпитания, винаги е имало, прочетете старите книги и ще видите. Това може да ни даде кураж, че и тези дни ще минат. А ние да мислим как ще излезем от тях. Дайте да скъсим, ако можем, времето за мразене, времето за война помежду ни, времето за хвърляне на камъни, за да имаме време за другото. Вирусът е най-малкият ни проблем. Това е само видимата страна на кризата. Икономическата криза също е видимата страна. Като писател мен ме интересуват невидимите кризи, онези, за които още нямаме име.

В романа ви прочетох, че у нас всичко се забавя с десетина години, 60-те са дошли през 70-те. Все още ли сме бавни? В предишното ни интервю казахте, че бавността е важна. А и навлязоха движения като слоуфуд, бавна журналистика. Може би сме много модерни, без да го съзнаваме.

Времето тече различно на различни места и в различни страни. В някои държави идва по-късно, в други може изобщо да не дойде някоя година, да се разминем с нея и после да я съчиняваме цял живот. В романа има един референдум за най-щастливото десетилетие в живота на държавите. Но все повече си мисля, че когато избираме нещо от миналото, винаги сякаш избираме точно онова, което не ни се е случило съвсем. Така е и в лично измерение. Дали неслучилото се е онази черна дупка, която винаги ни завлича, завихря в гравитацията си. Толкова неща има за мислене по тази тема. И тук можем да направим връзка с питането за забавянето. Не бавността, забавянето ми се струва по-важно. Да спреш за малко, да излезеш от играта, да седнеш отстрани на пътя и да гледаш. Да съзерцаваш – ето една хубава дума. Ние вече не съзерцаваме.

Героят ви във „Времеубежище“ е ловец на минало, който залага капаните си на две места, в следобедите и в миризмите.

Миналото е много плаха и изплъзваща се сърна. Не можеш да го примамиш лесно. Трябва да я убедиш, сърната на миналото, че искаш само да я погледаш и да се разделите. Да живееш в миналото или с миналото е противоестествено и вероятно убийствено. Но да живееш без паметта за минало е нечовешко. Най-добрият начин, който знам, е да нямаш никакви планове и тактики, да се оставиш един следобед на миризмите и звуците, които идват при теб, там е записано миналото според героя на „Времеубежище“. А и всички научни изследвания сочат, че последни от паметта ни си отиват тъкмо миризмите и звуците. Тъкмо те са нещо като мадлената на Пруст, която отключва миналото.

Цялото интервю може да прочетете тук - Георги Господинов: Без памет е като без Бог