Най-превежданият български автор в последните години Георги Господинов издаде нова книга с разкази „И всичко стана луна“ (ИК „Жанет 45“). Страниците й са пълни с типичните за Господинов колебаещи се хора, някои носят борсалино, други са прегърнали големи парцалени кукли вместо деца, винаги са малко самотни, времето е по-скоро на залез, цветът – сепия, чаят – от вишни.

По мекота на думите собственикът на „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“ напомня Радичков. Ръстът му обаче е от XXI век. Понякога се чудя как при цялото си колебание е пораснал толкова висок. За EVA той разказа някои от своите спомени, страхове и един-два кратки мига на щастие.



Горките венецианци Майка ми, баща ми не са пътували много. Хората в соца нямаше как да пътуват. И имам чудна история за първия и единствен път, когато баба ми е посетила море. Как ги закарали с камиона, с който ги водят от ТКЗС-то на полето, и ги разтоварили на плажа в Несебър. И как й прилошало от тази вода, която се клатушка, и от хората по бански. Тя се качила на каросерията, обърнала се с гръб към морето и така изчакала да мине времето.
Когато за първи път отидох в чужбина, беше във Венеция. Така ми се случи – никъде, никъде и изведнъж във Венеция. Шоково преживяване. За тези 3 дни съм спал 1 час общо. Превъзбуда на сетивата, ходиш по улици, по брега. Говориш, влюбваш се. И като се върнах, взех да разказвам на дядо ми за Венеция, как там всичко е във вода. И той ги ожали венецианците. Горките хора, къде си пасат овцете, като нямат поляни!

Виж с очите на котка Едно от упражненията за развиване на въображението, които давам на моите студенти по творческо писане, е да се опитат да гледат примерно през очите на пълзящо дете. Това е и за родители, които искат да обезопасят стаята на детето си. Когато то започне да пълзи, е хубаво да клекнете и да пропълзите вместо него цялата стая. Така ще видите неща, които не сте забелязвали: краката на масата, контактите, опасните чекмеджета. Изведнъж светът, в който живеете, се смъква с метър. И това е друг свят. И ако се опитаме да гледаме света през очите на една котка, на едно куче, на една муха, мисля, че това ще ни отдалечи от мисълта, че сме център на вселената и че този свят съществува заради нас.

Щастието е рекламен клип Щастието са отделни минути. Само по себе си е нещо като рекламен клип по телевизията, по която през останалото време тече сериалът на живота. Абсолютното място и време на щастието е детството. Всичките ни нещастия след това идват от факта, че никога вече няма да ни обичат безпричинно както когато сме били деца.

Дъщеря ми на 6 Дъщеря ми е на 6 и сега тръгва на училище. През детето имаш шанса да видиш пак първия сняг, първия дъжд, първото куче. Увеличават се страховете ти. Трябва да измисляш и съчиняваш този свят и за него. Понякога да го обезопасяваш. Дъщеря ми има страх да гледа новини. Защото е суперчувствителна, когато се говори за убийства, за изчезнали деца, блъснати на пешеходна пътека, на спирки. Гледам новините, когато не е в стаята.

В манастира Аз доста пътувам покрай книгите. Последните 6 месеца бях в един швейцарски манастир. Капуцински, от ХIII–XIV век. В Немска Швейцария, недалеч от Цюрих. Една културна фондация кани всяка година четирима европейски писатели, дава им килии. Имаш 6 месеца, в които можеш да пишеш, да пътуваш, да живееш в този манастир. Чуваш камбаната на всеки час. Гледаш как се сменят сезоните. Тогава усещаш, че една малина може да ти бъде щастие. Или разговорът с градинаря, след като три дни не си виждал никого. Това е ценене на всяка дума и всеки човек. Тук, в София, като се сблъскаш със 100 души, по-скоро намразваш идеята за социалност.

Сол, захар, кафе, мишка В Берлин живях година и нещо по литературна покана. Дъщеря ми беше на 1 г., тя проходи там. В един огромен берлински апартамент от XIX в., потискащо огромен, със стаи, високи 4,80. Никога няма да забравя първите няколко стъпки, които направи, криволичейки, сякаш се опитваше да се държи за въздуха. Много интересен беше списъкът на покупките – какво си купува човек на чуждо място, където ще живее една година? Съществени и важни, прости неща. Хляб, сол, захар, кафе, мишка за компютъра. Този списък влезе и във „Физика на тъгата“.

„Всяка нощ да сънуваш жената, до която лежиш“ Това е от стихосбирката „Лапидариум“, стихотворението се казва „Любов“. Сериозният проблем в отношенията мъж-жена е как да продължиш да съчиняваш човека, с когото живееш. Това е най-трудното упражнение.
Най-щастливата двойка, която познавам, са баба ми и дядо ми, Бог да ги прости. Те вече са двойка отвъд. Не спираха да се радват един на друг. Да се съчиняват. Може би защото нямаше телевизор и си говореха много. Изпитваха тиха радост, че другият е там, и притеснение, когато го няма.

За порно вълната при книгите Вероятно причината е дефицитът на телесност, тази крайна виртуализация, в която се живее. А човек иска да усети тялото си. Сюжетите и темите не са много в световната литература. Вероятно не са повече от 7–8. Има постоянно завръщане към тях. Ето ги античните любовни романи, Декамерон, които са много по-добри от „50 нюанса сиво“ – една слаба литература, за съжаление. А има и усещане за особена самота. То може също да обясни тези романи. Една героиня от новата ми книга с разкази казва: „Никой не ме е прегръщал от години. Ходя на масажи.“ Има дефицит на докосванията. Интересно е, че чрез думите хората се опитват да върнат усещането за докосване. Скоро четох в американското научно списание „Сайънс“, че са измерили усещането за самота през 80-те и сега. И се оказва, че се е увеличило двойно.

Пишкат ли феите Ако не бях мързелив родител, дъщеря ми Рая вече би трябвало да учи английски, да свири на пиано, да играе балет, а тя досега никъде не е записана. От друга страна пък сигурно съм амбициозен родител. Много обичам да си говоря с нея, не като дете, като голям с малък. Тя ме изпреварва в измислянето на света. Съчиняваме си за какво си говорят прозорецът и етажерката, от какво е направено празното. Такива много важни въпроси. Пишкат ли феите? Тя ми казва, че чува какво си говорят нещата в стаята. Ако това може да се опази. Светът да е омагьосан за нея.

Тялото е по-умно от нас Дядо ми нямаше време да забележи, че е остарял, защото имаше много работа. Ние имаме повече време и това се превръща в драма. Старостта е свикване. Да се смиряваш, че – ето, аз съм с два счупени крака – никога няма да карам ски пак, да играя футбол, да тичам така, никога няма да бъда в тялото си на 20-годишен. Остаряването е забавяне. Като си млад, си направен от глаголи, като остарееш, си от прилагателни. Например облакътен. Човек започва да се облъкатява, подпира се на разни неща.

Физика на тъгата Младостта и щастието се продават най-добре. Винаги е било така. Някой беше казал, че „Физика на тъгата“ е ужасно заглавие за пазара, защото никой не иска да си купува тъжна книга. Но пък получих много писма от хора, които, книгата е утешила. Включително от жена, която я е чела в болница, взела я със себе си при някаква тежка операция и каза, че книгата я е спасила. Има нещо такова, че когато човек разкаже тъгата си, отваря място за радостта. Някакво пречистване става.

Коя бяхте? Имам проблеми с помненето на имена. Веднъж седя в едно кафене, към мен се насочва някакво момиче и ми се усмихва. Как се казваше? И я попитах: Извинявайте, не мога да си спомня коя сте. А тя: Нищо, нищо, аз съм сервитьорката.

Тефтерче за откази Имам едно тефтерче, в което си записвам по-важните откази. Покани за много нашумели тв предавания, от една награда, която щеше да бъде връчена от компрометирани хора, и няколко отказа да се включа в политиката. Много помага. Никога не съм съжалявал, че съм отказал. Съжалявал съм, когато съм приемал.
 
Какво чакат бедуините? Има една много хубава история, която ползвам в „И всичко стана луна“. За бедуините. Наскоро се върнахме в София от едно пътуване, дъщеря ми много трудно го преживя. Казваше: тази врата не ме познава. Тази стая не ме познава. Стои в средата на стаята и: аз не съм тука. Тя още беше на мястото, което бяхме напуснали. И й разказах тази история за бедуините, които като пътуват през пустинята, правят нарочно чести почивки, за да дадат време на душите им да ги настигнат. Заради движенията ни в различни посоки душата се обърква къде си. Трябва да й дадеш шанс да се събере с теб, да постоиш, да почетеш.

Единица мярка за успех Аз получих детска стая, като пораснах и станах гимназист. Ако успея да осигуря детска стая за дъщеря ми, значи съм успял доста в професията.