Георги Господинов: Без памет е като без Бог
Адриана Попова 05 August 2020
„През 70-те, когато другите са говорили за Космоса, баба ми разказваше за змея, който идвал, и ми показваше хора, любени от змей. Имало си и техники, с които да откажат змея от тебе. И аз живеех с тези полумитични истории.“
Разказа ни го Георги Господинов при предишното си интервю за EVA. За седем години, колкото минаха оттогава, телата ни са се обновили напълно – ако се вярва на популярното твърдение, което май се оказа „научен“ мит. Но какво се случи с мечтите, страховете, приятелствата ни за това време? Всеки от нас може да направи равносметка за себе си, историците и писателите са хората, които дават голямата картина. От тях писателите са онези с по-голяма свобода на думите.
През тези години минотавърът от „Физика на тъгата“ обикаляше лабиринтите на света, либретото на една космическа опера беше поставено в Полша, появиха се „Всичките наши тела“ и „Там, където не сме“, а Георги Господинов подготви новия си роман „Времеубежище“ (издаден от „Жанет 45“).В него героят му осъществява мечтата си - да лекува чрез минало. Създадените от него клиники отначало приютяват изгубилите паметта си, но постепенно в тях се стичат и хора, които просто искат да живеят в миналото. После и цели народи решават да се върнат назад, към десетилетия, за които вярват, че са били по-щастливи от сегашното и със сигурност по-сигурни от бъдещето. И ако някога змейовете са омагьосвали хората, сега това прави чудовището на миналото.
Във „Времеубежище“ се споменава думата футурофобия – страх от бъдещето. Мислите ли, че след световната карантина сега има взрив на футурофобия? Този ужас от световна икономическа криза... Че времето за обичане е свършило и идва времето за мразене?
Страхът от бъдещето е нещо, което нормално си живее около нас. Усещането, че в близките години не ни чакат най-щастливи времена, също е налично. Не казвам дали е така, или не, казвам, че тази тревожност е във въздуха. Можем да се правим, че не я забелязваме, но не много дълго. Въпросът е как се справяме с това. Не обичам хората, които ще използват тревожността да всяват страх. Има дни за изпитания, винаги е имало, прочетете старите книги и ще видите. Това може да ни даде кураж, че и тези дни ще минат. А ние да мислим как ще излезем от тях. Дайте да скъсим, ако можем, времето за мразене, времето за война помежду ни, времето за хвърляне на камъни, за да имаме време за другото. Вирусът е най-малкият ни проблем. Това е само видимата страна на кризата. Икономическата криза също е видимата страна. Като писател мен ме интересуват невидимите кризи, онези, за които още нямаме име.
Усещането за край е много важно. Да знаеш, че нещата свършват и телата ни имат граници, е всъщност част от стремежа към живот, не е апокалиптика.
Времето тече различно на различни места и в различни страни. В някои държави идва по-късно, в други може изобщо да не дойде някоя година, да се разминем с нея и после да я съчиняваме цял живот. В романа има един референдум за най-щастливото десетилетие в живота на държавите. Но все повече си мисля, че когато избираме нещо от миналото, винаги сякаш избираме точно онова, което не ни се е случило съвсем. Така е и в лично измерение. Дали неслучилото се е онази черна дупка, която винаги ни завлича, завихря в гравитацията си. Толкова неща има за мислене по тази тема. И тук можем да направим връзка с питането за забавянето. Не бавността, забавянето ми се струва по-важно. Да спреш за малко, да излезеш от играта, да седнеш отстрани на пътя и да гледаш. Да съзерцаваш – ето една хубава дума. Ние вече не съзерцаваме.
Тук отново си припомням онова наше предишно интервю, което в печатния си вариант не побра целия ни разговор, може би за да можем да се върнем към него сега. „Поради мързел никога не стигам до крайност – каза тогава Господинов. – Колебанието и мързелът ме спасяват от някои амбиции. И ти дават тази бавност, която е много важна. Любимото ми време за писане е следобед. Следобедът е като полунощ на деня. Възможното най-празно време.“
Героят ви във „Времеубежище“ е ловец на минало, който залага капаните си на две места, в следобедите и в миризмите.
Миналото е много плаха и изплъзваща се сърна. Не можеш да го примамиш лесно. Трябва да я убедиш, сърната на миналото, че искаш само да я погледаш и да се разделите. Да живееш в миналото или с миналото е противоестествено и вероятно убийствено. Но да живееш без паметта за минало е нечовешко. Най-добрият начин, който знам, е да нямаш никакви планове и тактики, да се оставиш един следобед на миризмите и звуците, които идват при теб, там е записано миналото според героя на „Времеубежище“. А и всички научни изследвания сочат, че последни от паметта ни си отиват тъкмо миризмите и звуците. Тъкмо те са нещо като мадлената на Пруст, която отключва миналото.
По повод кризите - има едно много хубаво мисионерско писмо на св. Николай Велимирович, в което той добре обяснява какво представляват кризите. С ваше позволение ще пусна тук част от него:
"Питаш ме, човече Божи, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя?
Думата „криза" е гръцка и означава „съд". В Светото Писание тя се използва многократно. Така например Псалмопевецът казва: Затова нечестивците не ще устоят на съда (Пс.1:5). Мъдрият Соломон казва, че съдът на всеки е от Господа (Притч. 29:26). Сам Спасителят казва: Сега е съд на този свят (Йоан 5:22; 12:31).
Замени думата „съд" с думата „криза" и чети: „Затова нечестивците не ще устоят при криза. От Господа е кризата на всеки. Сега е криза на този свят...
До неотдавна европейските народи употребяваха думата „съд" вместо „криза", когато ги сполиташе някаква неволя. Сега старата дума е заменена с нова и разбираемата - с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: „съд Божи!"; когато имаше наводнение - „съд Божи!" Когато започваше война или мор - „съд Божи!"; имаше ли земетресение или градушка, гъсеници и мишки ли нападнеха нивите или се случеше някоя друга беда - отново и винаги „съд Божи!" А това означава: криза, предизвикана от засушаване, от наводнение, от войни, епидемии и т.н. И на сегашната финансово-икономическа беда народът гледа като на съд Божи, но не казва „съд", а „криза", та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Защото когато се употребяваше разбираемата дума „съд", знаеше се и причината за настъпилата беда; знаеше се и Съдията, който я е допуснал; знаеше се най-сетне и целта, с която е допусната. А когато е употребена думата „криза", никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Това е единствената разлика между днешната криза и кризите, причинени от суша, наводнения, войни, епидемии, нападения на вредители и от други бедствия.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ:
Питаш ме за причината на сегашната криза или по-точно казано, на сегашния съд Божи. Причината винаги е една и съща: богоотстъпничеството на хората. Хората са предизвикали тази криза чрез греха на богоотстъпничеството и Бог я е допуснал, за да ги пробуди, да ги накара да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него.
Модерни грехове - модерна криза. И наистина Бог си е послужил със съвременни средства, за да вразуми съвременните хора: ударил е по банките, по борсите, по финансите и валутата. Прекатурил е масите на менячите по целия свят, както някога в Йерусалимския храм. Предизвикал е небивала паника сред търговците и собствениците на обменни бюра. Вдига, събаря, обърква, смущава, заплашва. И всичко това само и само да се пробудят горделивите глави на европейските и американските мъдреци. Да се осъзнаят и да започнат да мислят духовно. Те, закотвените в пристанището на материалната сигурност, да си спомнят за душите си, да признаят своите беззакония и да се поклонят на Живия Бог, на Бога Всевишни.
Докога ще продължи кризата? Докато не се промени човешкият дух. Докато горделивите виновници за тази криза не капитулират пред Всемогъщия. Докато хората и народите не се досетят да преведат на свой език неразбираемата дума „криза" и не възкликнат с въздишка на покаяние: „съд Божи!"
Из "Изгонените от Рая", Свет. Николай (Велимирович)