По традиция в предаването имате гости, които коментират актуални събития. Коментирайте за нас филма Don’t Look Up, който вече толкова време всички обсъждат (филм на реж. Адам Маккей с участието на Леонардо ди Каприо, Мерил Стрийп, Кейт Бланшет, Дженифър Лорънс и др., в който учени предупреждават, че след шест месеца комета ще се удари в Земята и ще унищожи живота на планетата, но на фона на тази заплаха хората продължават да си живеят, без да предприемат нищо – б.р.). Предлагам точно него, защото е силно свързан с медиите и медийната среда.

На мен филмът ми хареса много. Смятам, че посланието, което отправя, е много важно, и в този смисъл забележките на кинокритиците не ме вълнуват. Филмът много добре бърка с пръст в раната и ни дава повод да се замислим до какъв абсурд сме се докарали. И тук въпросът не се отнася само до медиите. Всички трябва да се замислим, защото в крайна сметка всички ние в качеството си на публика и на избиратели определяме с поведението си какви ще са медиите и какви ще са политиците, които ни управляват. Хич не ми се иска да са като тези във филма.

Най-напрегнатото ви предаване?

Имали сме доста инфарктни моменти. Това са цели 10 години все пак. Неведнъж е имало извънредни новини, в чието отразяване се е налагало да се включим и ние. Толкова много атентати, терористични актове, избори, оставки и извънредни заседания по всякакви поводи е имало, че ми се сливат. Може би стресът за мен лично беше най-голям при земетресението в Перник през 2012-а. Датата е 22 май, минали са едва три месеца откакто със Сашо водим „Преди обед“, тоест не сме най-опитните на света. Екипът също беше в процес на доизграждане. Какво стана? Разлюля ни яко през нощта, още помня как бягахме по стълбите с Вельо (съпруга на Деси – б.р.) и децата (близнаците тогава са само на 3), после изкарахме до сутринта в колата пред блока. И в движение трябваше да сменим изцяло съдържанието на предаването, за да сме адекватни на събитията. Справихме се, смея да твърдя повече от прилично, но беше голям стрес. Освен това в този случай притеснението как ще се получат нещата в работен план ми се насложи с притеснението за децата, които сутринта рано-рано оставихме в детската градина, за да можем с Вельо да отидем на работа. Спомням си как периодично в съзнанието ми изникваше въпросът: А ако тресне пак, и то силно? Как стигам до детската градина, какво правим въобще? Слава богу, всичко мина добре.

Кой от двама ви със Сашо издържа повече на стрес?

И двамата сме доста държеливи и сме го доказали в годините. Но натоварванията, на които Сашо се подлага, са нещо, с което почти никой не може да се мери. На моменти искрено съм се чудела как въобще оцелява. До обяд – в „Преди обед“, следобед – на репетиция, вечер на представление (при това често в провинцията). И така ден след ден, седмица след седмица.
И, разбира се, въпросът на въпросите в подобни случаи – най-дразнещото в другия?
Нека не търсим капката катран в кацата с меда.