Получаваш ли подаръци за Румен?

Постоянно. Пръчици, крокетки. В магазина ми носят бири, вина, шоколади, бонбони. Играчки за котараците, за мен. Калъфки за възглавници. Пилигримите ходят на поклонение в магазина. Постоянно подаряват, даже правят фен арт, везали, творили, правили хората. Любовта е вдъхновение!

Отчисляваш ли на котетата за пенсия? Изкарват ли достатъчно с книгите, календарите, картичките?

Истинският творец не се пенсионира. Работи, както диша. Иначе - ако искам да живея на техен гръб, няма да ми се получи. Не харча много, но както виждаш, магазина си го държа. Имам душа на търговец. Обичам търговията. И ето – тръгнах да пиша книги, и пак на търговия ме изби – чаши, торби, тениски. Месеците от октомври до декември са ми много работни. Направо ми идва да се гръмна. Недей да го правиш това, ще ти счупя главата! (Към Румен.) Иска да влезе в коша с прането. (Към мен.)

Кой командва у вас?

Като връх на еволюционната пирамида в тази къща, опитвам се да командвам аз, но не ми се получава кой знае колко. Странно животно е котката. Ей такова! Върви тихо и по някое време се обръща, поглежда те в очите и ти измяуква, а ти веднага започваш да се самообвиняваш, че си лош човек.

Има ли други странни навици Румен?

Обича да се гледа в огледалото в банята. Гледа да не е много отворена вратата, сяда в мивката и започва да „пее“. Явно си харесва гласа и е усетил, че там има хубава акустика. Също, както гледаме филм, изведнъж се изпъва, вторачва се в тавана! И си викам – ауууууу, тук вече и призраци взеха да се появяват. Оттам е и историята в книгата за призрака на полилея.

Идва ли ти вповече интересът на моменти?

Славата му е хубава и ѝ се радвам. Освен това, тя си е на Румен, а не моя, което ме разтоварва от напрежението на истински известните хора. Вярно е, че доста работа си отворих покрай страницата, но кой каквото сам си направи...
Понякога ми идва вповече комуникацията в интернет, която и бездруго никога не ми е била приоритет. Не знам дали успявам, но се опитвам да отговарям на всяко съобщение към страницата. Не съм оставила ни едно котешко меме без палец и ни една снимка на котка без сърце. Това не е малко работа.

Ето, днес например получих съобщение как Румен трябвало да направи политически обзор за Ютюб канал, а аз въобще не искам страницата да отива в тази посока. Такива неща.

А какво мислиш за хората, които наричат собствениците на животни майка и баща?

Веднъж ми влезе в магазина едно нелошо момче, поглежда ме и ми казва: Вие ли сте майката на Котарака Румен? Както ми беше симпатичен, дойде ми да го удуша! Обикновено на такива въпроси отговарям – да ви приличам на британска късокосместа?  В наааай-добрия случай съм му максимум кака!

Мяукането на Златин пък прилича на „мама, мама“. Като се превъзбуди, търчи вкъщи по стените и крещи „мама, мама“. Миличко е, но все пак ми е останал някакъв здрав разум и не си се представям като майката на котките подобно на майката на драконите от „Игра на тронове“. Не изпадам лесно и задължително в умиление. И с децата съм така. Такъв човек съм просто.

Животните по много неща приличат на деца. Не са лукави, не лъжат, хитруват само на дребно и невинно. Способни са и да си навредят сами, ако не се грижиш за тях. Когато Румен беше на два месеца, веднъж изчезна безследно! Търсихме го половин ден в апартамента, в двора, в мазето, в съседните кооперации – няма го и това е! Намерихме го в кубето – колоната-усилвател за китарата на приятеля ми. То е кухо. Влязъл и заспал вътре човекът! А на мен ми „побеля“ косата. Точно бях броила 300 лева суха пара за него. Ако трябва да сме честни, те трябваше направо безплатно да ми го дадат. Беше дефектен. Котката беше родила 5-6 котенца. Собственикът ни ги показа в неговата кухня и докато избирам, аз избирам по муцунките, хвърли едното на балкона. Каза – това не общува с другите, стои под дивана, избирай от останалите. Гледах, гледах, и си взех едно. На другия ден той ми звъни – какво прави Рошко. Кой, питам. Вика – ами котето, дето ви казах, че не става. А Румен се върнал и се смесил с останалите. Когато го взехме, още можеше да влиза под дивана и стоеше там по цял ден. Все едно нямаш котка. И не знаеш – живо ли е, умряло ли е, ще излезе ли да хапне. После надебеля и вече не можеше да се пъха под дивана, та му се наложи да започне да се социализира. А в наши дни вече и да дава интервюта.