Весела Круш ми разказва чудната история на раждането на сина й Алекс. Веси е мениджър реклама и рекламно позициониране на най-голямата верига магазини за козметика у нас – Douglas. Тя е и арт директор на едноименното списание. Живяла е 16 години в Германия, където е завършила моден дизайн и академия по грим и е работила в централата на Hugo Boss в Метцинген.

С мъжа й се запознават на Коледа. Всичко важно в тази история се случва на Коледа, ще се убедите. Та, на Коледа Веси отива на купон у Маркус – бъдещия й съпруг, заведена от приятелка. Не го познава. Той си седи на дивана, предлага на гостите му да се обслужват сами. Разбирането й за гостоприемство е дълбоко засегнато, така че не остава дълго. Явно обаче достатъчно, за да я види Маркус и да поиска телефона й от нейната приятелка. Разменят есемеси. Виждат се. Две седмици по-късно й предлага да се оженят. Докато Веси ми разказва, Алекс, който е на годинка и половина, избърсва старателно с ръчичка устата си всеки път, когато хапне от лъжичката, с която го хранят.

„Погледни го – казва майка му, – това е малкият Монк. Ако падне нещо на земята, дава сигнал с едно усилващо се „Аааа“ и докато не го изчистиш, не дава да се случи нищо друго. Ако види нещо капнало, взима от пакета с детски мокри кърпички и отива да го бърше. В парка обира всички прецъфтели глухарчета, защото ги мисли за боклук, хвърля ги в кошчето и чак тогава започва да си играе.“

Опитвали ли сте с мъжа ти да имате деца преди Алекс?

Да. Когато се оженихме, аз бях на 26 години, а Маркус – на 28. И в началото на брака ни сме опитвали много пъти, но не забременявах. Питах го дали иска да се прегледаме. Не съм фен на ходенето по болници, но щях да го направя заради него. А той помисли и ми предложи никой от нас да не ходи, за да не знаем в кого е причината. Защото, като разбереш, че е в теб, винаги ще ти е криво за другия. И аз се съгласих. Повече не сме говорили на тези тема. Знаехме, че не става. А виж – след 20 години изведнъж стана.

И как се случи? Как разбра?

През лятото на 2019 г. имах много ангажименти и пътувания, толкова много работа, че не ми оставаше свободен ден. През есента започнах да се чувствам много уморена. Всяка свободна събота или неделя ставах от леглото, сядах на дивана в хола и гледах сериали. Можех да изгледам по един на ден. Даже колежките ми ми завиждаха, че си мързелувам така. Не ми се струваше нормално обаче до такава степен да нямам сили. Споделях с близки. Четох в интернет и реших, че имам миома или някакъв тумор. Майка ми почина от рак в Германия. Аз й превеждах по болници, на прегледи, на терапии, в интензивното. Тя беше супер притеснена какво се случва, а аз не можех да й кажа диагнозата в очите. Много тежко преживях и това, и когато почина. Приятели тук ме убеждаваха, че трябва да отида на гастроентеролог, но аз имам фобия от лекари.

А защо с Маркус живеете ти – тук, а той – в Германия?

Когато преди десет години се разбра, че майка ми е болна, той предложи да дойдем да живеем в България, за да сме близо до нея. Неговата е починала отдавна и той много се разбираше с моята. Тогава работех в Douglas в Германия и кандидатствах да се прехвърля в компанията тук. Мама дойде в Германия при нас преди празниците и почина на  23 декември. Два месеца по-късно започваше договорът ми тук. Можех да се откажа, никога не бях работила у нас. Заминах за Германия на 19 години да уча моден дизайн и след това живях там 16 години. Исках промяна. Любопитно ми беше какво е да работя и живея тук. Маркус все още казва, че иска да дойде, но аз не искам да го карам, ако той не е убеден, че иска да го направи. И затова все още живеем в двете страни.

Как изглежда такъв живот?

Моето ежедневие е супердинамично. През уикендите често пътувам, ходя в командировки, вече не чак толкова. Но пък Маркус има възможност да работи три седмици накуп и да си вземе почивните дни наведнъж. И реално се виждаме не всеки месец, но през месец. Може би сме свикнали. Когато се оженихме, заживяхме заедно в Щутгарт. След което той получи много добро предложение за договор в централата на фирмата, в която работи – един от най-големите медийни концерни в Германия. И прие предизвикателството. Централата е на разстояние 500 км. Живееше там от понеделник до петък и се прибираше за събота и неделя или аз отивах при него. И така четири години. На мен не ми беше трудно, защото животът ми е много активен.

Да те върна към разказа ти за 2019 г.

Когато наближиха Коледа и Нова година, реших, че заминавам при Маркус в Германия да си изживея хубави празници и като се прибера, ще ходя на лекар. Не исках да чувам истината, защото си мислех, че ще е негативна.

На 21 декември, в петък, свърших работа. Аз обичам да планирам. Бях изчислила в google maps, че ако тръгна в пет и половина сутринта и спирам само за зареждане на бензин и купуване на винетки, ще стигна вечерта в града, в който живеем. Той е близо до Дортмунд и е на 2000 километра от София. За мен тези километри не са проблем. Аз карам много, и то дълги курсове. Съобразявам се само да е в рамките на ритъма ми на живот, тоест да не шофирам след дванайсет вечерта, когато си лягам обикновено, защото това вече много ще ме умори. А и имам астигматизъм и по тъмно не ми е добре.

На следващата сутрин свалих четири куфара от четвъртия етаж вкъщи. Натоварих ги в колата и в 5,25 ч. тръгнах от София. Заредих последно бензин на Калотина. Спрях да заредя и да купя винетка за Словения и за Австрия. След още едно зареждане спирката беше пред нас, вечерта, в 21,30 ч. Бях пила две кафета и една кола, за да не ми пречи спирането за ходене до тоалетна. Почувствах горене в гърлото. Предположих, че може би е, защото не съм яла. А то вероятно е, защото горкото ми бебе не е искало да пия кафе и кола.

Как се чувстваше, когато стигна пред вас?

Слязох от колата, но имах чувството, че продължавам да се движа. Случвало ли ти се е, като си шофирала много и затвориш очи, пътят да е пред тях. Макар че имам опит – в България обикалям магазините ни в Пловдив, Стара Загора, Варна, Русе и се връщам в София за два дни. Първото ми пътуване от Щутгарт до България беше, когато бях на 21 г. Две години не се бях връщала. Дойдох си, когато си купих първата кола. Бях минала хиляда и петстотин километра. Сега минах две хиляди. Свикнала съм да разчитам на себе си.

И какво?

Маркус отваря вратата и казва: „А! Ти изглеждаш много зле!“. Викам му – е, браво! И му заявих, че се сърдя за това, което ми каза. Бях му споделяла по телефона, че нямам сила, че ми се спи постоянно. Щом ме видя, каза – отиваме на лекар. Отговорих – няма шанс! Ще си запазя час за гастроентеролог в България. Сега искам да отида в Холандия на аутлет. Започнах да му изброявам плановете си за всеки ден от отпуската.

Как те убеди да отидете на лекар?

Стоим на светофар на следващия ден и той ми казва – моля те, дай да отидем до моята лекарка, ще ти даде някакво хапче и ще се оправиш. Бях убедена, че е нещо лошо, и му казвам – не искам да го чувам, ще трябва да ходя на изследвания, на терапии и ще ми отиде целият празник. Аз не празнувам Коледа от единайсет години, но си бяха празници и можех да правя неща, които ми харесват. Като например шопинг. Маркус ме помоли да отидем, за да му е спокойно на него. Накрая се съгласих.