Всичко за майка ми

Филмовият мост между Шарлот Генсбур и майка й Джейн Бъркин се опитва да лекува семейни рани

Краси Генова 04 December 2021

Снимка: getty images, party film, париж

Повече от две години актрисата и певица Шарлот Генсбур се лута, за да изгради филмовия мост към майка си Джейн Бъркин, прочутата британска актриса и кръстница на най-продаваната чанта на Hermes – Birkin.  Премиерата на документалния филм „Джейн от Шарлот“ бе в рамките на отминалото 74-то издание на филмовия фестивал в Кан и събра три поколения на прочутата фамилия – Джейн Бъркин, Шарлот и нейните три деца, родени от брака й с актьора и режисьор Иван Атал – Бен, Алис и Джо.

На официалната пресконференция първородната дъщеря на Джейн и френския бард Серж Генсбур обяви, че е използвала малките паузи, провокирани най-вече от емоционалните трусове на Джейн (голям акцент в лентата е трагичната смърт на голямата й дъщеря Кейт Бари, плод на любовта й с филмовия композитор Джон Бари), за да намести рамката на повествованието. Едно от оригиналните хрумвания е пресъздаването на прочутия кадър от корицата на сингъла Lemon Incest, написан и композиран от Серж и изпълнен в дует с 13-годишната му дъщеря Шарлот. На него певецът и тийнейджърката позират в едно легло, което предизвиква буря от недоволство във френските медии. През 2010-а в интервю за списание „Пари мач“ Шарлот признава, че целта им е била наистина да има провокация, така характерна за творчеството и живота на Серж. 30 години след смъртта му актрисата обяви официално, че ще превърне последното му парижко жилище в квартал Сен Жермен в негов музей. Очаква се той да отвори врати в края на октомври. Интересен момент във филма е посещението на Джейн и Шарлот в този дом, където пред камерата Бъркин си спомня за лудите нощи и прекаляването с алкохол и сънотворни.

В ексклузивно интервю, предоставено от официалния разпространител на филма Party Film, Шарлот Генсбур разкрива детайли от работния процес и признава, че макар повечето момичета да се стремят да скъсат връзката с майките си, тя все още има нужда от тази пъпна връв.

В Кан разказахте, че сте направили филма, за да видите майка си Джейн под различен ъгъл. Откъде и кога се появи тази потребност?

От известно време избрах да живея в Ню Йорк, което създаде голяма дистанция между нас. Заради смъртта на голямата ми сестра Кейт (талантливата фотографка се самоубива през 2013 г.) между нас с майка ми се създаде голямо напрежение и когато осъзнах, че се обичаме твърде много, за да го признаем, поех към САЩ. Дори от това разстояние усещах, че между нас се е настанила една непозната до този момент резервираност. Имах отчайваща нужда да се доближа до нея, но не знаех как да го направя. Всъщност в началото на филма се усеща тази сянка на съмнение – добре ли е това, което правя, накъде отивам с този филм. Следвах инстинкта си. Казах си: „Вземам камерата и снимам, пък ще видим какво ще се случи“. Чудех се дали да го правя под формата на интервю, какви въпроси да задавам. Освен това през цялото време си мислех, че е доста странно да правиш интервю с майка си, не мислите ли?

Кога започнахте да снимате?

Началото беше в Япония. Придружавах я по време на концерт и беше добра възможност да я снимам в обичайната й среда, там, където се чувстваше спокойна – на сцената, пред публика. Япония е прекрасна страна, а и сестра ми Кейт я обичаше много, така че усещах много силно нейното присъствие. Един от приятелите на Кейт – Касамуко Мураками, ми помогна с избора на места за снимките. По онова време изгледах много документални филми, в центъра на които са семейни истории. Най-много ми хареса филмът на актьора Грифин Дън за неговия баща, известното перо на списание „Венити феър“ Доминик Дън. И подходът на Грифин – нежен, любопитен, неосъждащ, ми допадна много. Реших да подходя по същия начин с майка ми, снимах концерта й в Япония, а и първото интервю заснехме там.

Как реагира Джейн?

В началото беше много притеснена. Беше ужасена от идеята да съм наоколо и да ровя в някои неприятни за нея спомени. Аз пък исках да вляза дълбоко в отношенията майка–дъщеря и в началото това съвсем я смаза. След Япония се видяхме отново в Париж и я попитах директно как смята да продължим. Планирах да я снимам в Ню Йорк и когато й го казах, тя се ядоса и отсече: „Не, това трябва да спре!“. Беше ужасена от материала, който заснехме в Япония, а аз нямах представа защо реагира така остро и гневно. Бях шокирана, но приех отказа й да се снима и казах на продуцента си: „Съжалявам, но няма да се получи. Джейн не иска да се снима в този филм!“. Така че замразихме снимките за две години. Тази пауза не се отрази на отношенията ни, но по някакъв деликатен начин времето й позволи да узрее за идеята, поне да преосмисли заснетото и да реши да продължим напред с филма. Случи се в Ню Йорк, когато тя дойде да види внуците си. Предложих й да гледаме заедно заснетия в Токио материал и да видим какво я смущава толкова. След финалните кадри тя ми призна, че е много трогната от подхода, че заснетото я докосва емоционално и го намира за нещо интересно и смислено. Тогава реши да продължим със снимките в нейната къща в Бретан. В процеса на работа самата тя ми предложи да обърна камерата към себе си. Така че купих още една камера и статив, взех с мен малката ми дъщеря Джо и се отправих към къщата на майка ми за втория етап от снимките. Бяхме събрани три поколения жени от нашето семейство – мама, аз и  дъщеря ми. Нейното присъствие донесе лекота и смях, които ни бяха много необходими.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР