Доволна ли сте от постигнатото с филма?

Филмът е писмо до мама и тя разбра това. Независимо от това обаче между нас все още се усеща напрежението, за което споменах по-рано. Филмът не ни приближи чак толкова много, но със сигурност направи естеството на връзката ни по-ясно. След края на снимките имахме нужда да бъдем по-често една с друга, да си говорим повече, да си споделяме.

Това е любопитно признание, защото от големия екран се усеща, че между вас вече има топлина, има спокойствие.

Напротив, за мен периодът на снимките беше много труден, почти депресивен. Имах силни емоционални трусове и в този момент присъствието на майка ми до мен беше от голямо значение. Особено в сцената, в която двете отиваме в последното жилище на баща ми в Париж. Тогава имах усещането, че нещо или някой ме е хванал за гърлото и не ми дава възможност да дишам. Бяха ме обзели много противоречиви мисли, защото успоредно с филма работех за идеята да превърна мястото в музей. И така, без да искам, буквално по едно и също време, влязох в къщата на духовете и с майка ми (с филма), и с баща ми (с музея).

Джейн сравнява парижкия им дом, който впоследствие става и последен дом за Серж, с Помпей. Толкова ли е разрушителна лавата на спомените?

Да, особено за мен. За майка ми е по-различно, защото тя отдавна е скъсала връзката си с това място.  Минали са двайсет години от времето, когато тя напуска любовното им гнездо, и още двайсет след смъртта му, което прави 40 години време на нейна дистанцираност от Серж и последния му дом. Но се смутих от признанието й пред камерата, че би искала това място да го няма. Никога не съм мислила, че има толкова много горчиви спомени оттам и че иска да прекрати връзката си с тях. Винаги ми е казвала, че се радва на идеята ми да го превърна в музей, а когато отидохме двете заедно, изпита друга емоция. Което показва, че филмът и мостът между нас са нещо живо, развиват се, променят се, променят и нас. Така, както го правят стрелките на времето – необратимо.