Синът ми и приятелката му си купиха наскоро пъзел с красива рисунка на растения и буболечки. Ще го подредят и ще го сложат в рамка. „Линия девет“ на Теодора Николова е пъзел, но без рамка и с липсващи парченца, които човек да запълни със собствените си асоциации.

Чувала съм обвинения, че българският език не притежава елегантност, че не  е френски, италиански, английски – въздишат. Българският на Теодора обезсмисля обвиненията, защото е красив като глухарче, което малко влюбено момче подарява на малко момиче.

Героите на Теодора в тези импресии са деца, възрастни дами и таксиметрови шофьори – едните са бъдещи консуматори или мечтатели, вторите носят тръпчивия аромат и красотата на есента, а таксиметровите шофьори – е, те са медиаторите, разбира се, уличните тълкуватели на живота, те изтеглят нишки и опаковат града като колет, като капсула на времето, и почти обезсърчават личните ми предубеждения към професията им. Героите на Теодора са парченцата на пъзела град, който понякога е София, понякога е Венеция или Милано, а автобус номер 9, в който те се возят като моряци в кораб, разбира се, е животът, „линията, която свързва всичко“.

Мила Янева-Табакова е истински съратник на Теодора Николова, лична тълкувателка с миниатюрните си рисунки, към които се връщаш пак и пак с усмивка.

„Жанет 45“ стоят зад изящното томче с плътна хартия off-white. Усещането в края е, че си разчупил от онези сърца със затоплящ се гел – знаете какво е чувството… И, Теодора, благодаря за Вилхелм Хамершой, за неговите фигури, обърнати към врата или прозорец с извечното чудене – да излязат или да останат.