Ach Wolge, Wolge!

Могъщо тече Волга в романа на Гузел Яхина „Деца мои“ (ИК „Колибри“), смила съдби, завлича в дълбините и изхвърля на брега. Волга е история, съдба, не можеш да останеш скрит от нея. Разбира го и селският учител, руският немец Якоб Бах, героят на Яхина, малкият човек, който се опитва да съхрани голямата си любов.

Адриана Попова 18 September 2021

Снимка: Instagram

Могъщо тече Волга в романа на Гузел Яхина „Деца мои“ (ИК „Колибри“), смила съдби, завлича в дълбините и изхвърля на брега. Волга е история, съдба, не можеш да останеш скрит от нея. Разбира го и селският учител, руският немец Якоб Бах, героят на Яхина, малкият човек, който се опитва да съхрани голямата си любов.

Влюбихме се в историите на Гузел Яхина още с първия й роман „Зулейха отваря очи“, разказващ за насилственото изселване в Сибир на татарите в Съветска Русия. Вторият, „Деца мои“, е за съдбата на руските немци, заселили се край Волга още от времето на Екатерина Велика, подмамени от щедрите й обещания за Обетована земя. Разказва се за учителя Якоб Бах, който живее в село на брега на Волга и който буквално забравя да говори след смъртта на любимата си жена. Яхина е литературна сензация в Русия и още над 25 страни.

Яков Бах замлъква завинаги. Мълчанието ли е единственият начин да се противопоставим на злото?

Сюжетът на романа обхваща 22 години от живота на главния герой и на цялата съветска държава. Изградих Яков Бах като класически характер на „малък човек“: традиция, заложена от Гогол и Пушкин и продължена от много руски автори, например Чехов и Горки. В съветско време и в литературата от това време темата получава ново измерение: малкият съветски човек е още по-безпомощен пред лицето на тоталитарната държава. Бах води „миши“ живот, когато изведнъж избухва Голямата история: революцията, гражданската война и военният комунизъм, борбата срещу селячеството, колективизацията, гладът, репресиите – всички тези ужасни събития обхващат малката колония на бреговете на Волга и обръщат с главата надолу живота на колонистите, както и на милиони други „малки хора“ в съветската страна. Бах намира собствен начин да се противопостави на жестокото време – заживява отшелнически със семейството си в уединено стопанство. Дълго време се надява, че така ужасът ще го подмине. Но да се скриеш от историческия процес се оказва невъзможно.

Бах онемява, след като вижда как изнасилват жена му. Тази немота е резултат от силен психологически стрес. Но в същото време е и метафора: отказвайки да общува със света, героят се отвръща от хората, от голямата история, която се случва около него, потъва в себе си. С мълчанието си Бах защитава себе си и новородената си дъщеря от външния свят: той мълчи за жестоките исторически събития, на които е станал свидетел, не казва на малкото момиченце нищо за света, онемява с надеждата, че няма да изгуби дъщеря си.

Пандемията се превърна в определящ жизнен опит за тези, които днес са на 14–16 години. За моето поколение такъв опит беше разпадането на Съветския съюз. Нашият юношески бунт се преплете с бунтарските настроения в национален мащаб, с разрушаването на СССР.
Това е един от ключовите въпроси в романа: има ли право по-старото поколение да мълчи за трагичния си опит, дори от желание да защити децата? Може да се каже, че Бах е символ на така нареченото „мълчащо поколение“. Това е поколението на моите баба и дядо. Тези хора изпитаха на гърба си революцията от 1917 г. и Гражданската война, и разрухата, и глада от 1921 г., и глада от 1933 г., и сталинистките репресии, и Втората световна война. Изпитаха всичко това и замълчаха. Моят дядо например е прекарал четири години от Втората световна война на фронта – и през целия си живот не ми каза нито дума за войната. Не искаше? Не можеше? С това мълчание той вероятно се опитваше да защити – мен? себе си? – от преживяното. Но сега навърших четирийсет години, дядо ми вече не е между живите и за да науча как са воювали в съветската армия, трябва да чета мемоарите на други хора. Едва сега наистина осъзнавам: колко жалко, че дядо ми мълчеше.

Отговорът в романа е даден еднозначно: не трябва да се мълчи. Това води до прекъсване на връзките между поколенията. Ако по-старото поколение мълчи за своето трагично преживяване, за болката, която са изпитали, рано или късно ще се намери някой друг, който ще разкаже на младото поколение своята версия за настъпилите събития. Трябва да споделите болката с децата си.

Често ли ви се случва да мълчите? И какво е мълчанието – злато или наказание за хората около вас?

Мълчанието за мен е естествено и комфортно състояние. Да слушам, да гледам, да изучавам, да разбирам – това е важното, а не да се говори. А ако говорим, по-добре да е с текста на романа, а не от висока трибуна. Най-добрите и най-близките хора са тези, с които можете да си мълчите дълго и щастливо. Но човек не може да го прави вечно; от време на време е добре да разнообразим мълчанието с някой важен и поверителен разговор.

Дядо ви е бил учител по немски език. Той ли ви вдъхнови за вашия герой в „Деца мои“?

Наистина, наследих любовта си към немския език от моя дядо, затова му посветих романа си. Но тук свършват всички съвпадения: романът не е биографичен, повечето герои са измислени (с изключение на Ленин и Сталин, както и други две реални исторически фигури). Не исках да създавам „учебник по история“, затова надграждах. Впрочем ръкописът ми беше изчетен от професор по история, който цял живот се занимава с темата за Немското Поволжие, и той не намери никакви исторически неточности.

Първоначално книгата беше замислена като сюжет за депортацията (съветските немци заедно с десет други народи от Съветския съюз са били подложени на депортиране от родните си земи и заточени в далечни региони – Сибир, Алтай, Казахстан). Но докато изучавах материала, се влюбих в яркия, самобитен, жив свят на германското Поволжие и поисках да извадя този свят от забвението и да му вдъхна живот. Така се получи книга за ранните съветски времена в Германската република на Волга.

И в „Зулейха“, и в „Деца мои“ се разказва за много трудни периоди в Русия, в Съветския съюз. Откъде черпите сили да пишете за това, за тези нещастия и несправедливости. Как човек може да прости на злодеите и да продължи да живее?

В романа „Зулейха отваря очи“ историческите процеси на лишаване от собственост, кулашко изгнание, живот в трудовите селища от системата на ГУЛАГ са пречупени през съзнанието на жена, която изживява метаморфоза и от домашна робиня се превръща в свободен човек. В „Деца мои“ историята на волжките германци и отношението на държавата, на „водача на народите“ към малките народи в страната са преплетени с опита на един човек да избяга от събитията. Новият ми роман „Ешелон към Самарканд“ (излязъл през март тази година) отразява глада в Съветския съюз от 20-те години на миналия век и борбата срещу бездомността, преплетена с трагедията на един неволен палач – човек, с чиито ръце в страната се възцарява съветската власт.

Вероятно е невъзможно да се създаде роман, без да изпитваш духовен трепет пред някакъв исторически период, пред темата или сюжета, или характера на героя, или нечия конкретна съдба. Силното емоционално вълнение на автора през всичките месеци и дори години на писане на романа е шанс: за автора – да завърши текста; а за романа – да развълнува читателя. Изпитвам истинска тръпка към ранните съветски години, защото това е „началото на всички начала“: времето, когато е започнала държавата, в която живеем днес, и когато са поставени основите на „съветския човек“, когото все още усещам в себе си и съвременниците си.

Романът „Деца мои“ е създаден и от преплитането на двете ми големи любови – към родната ми река Волга и към една много важна за мен тема – за руските немци. Може да се каже, че с този роман исках да заявя любовта си към Волга, както и към всички мои немски приятели и роднини.

Историческите романи не само охотно се пишат в Русия – те се четат с охота и са награждавани. Ако разгледате списъците с победителите за най-авторитетната литературна награда в Русия – „Голямата книга“, ще намерите много романи, както и нехудожествена литература за съветските времена, за ГУЛАГ: „Обител“ от Захар Прилепин, „Стълбата на Яков“ от Людмила Улицкая, биографията на Ленин с автор Лев Данилкин, „Авиатор“ от Евгений Водолазкин, „В памет на паметта“ от Мария Степанова и др.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР