Живеехме в Ливан, където той беше консул, но през 1958 г. политическата и религиозната криза изправи страната пред опасността от гражданска война. Братята ми постъпиха във военно училище в Сантяго, а аз се озовах в дома на дядо Агустѝн.

Той започнал да работи още на четиринайсет, защото смъртта на баща му оставила семейството без препитание.  За него животът се състоеше от дисциплина, труд и отговорност. Ходеше с високо изправена глава: честта е по-важна от всичко. Израснах в неговата стоическа школа: избягвай всякаква показност и разхищение, не се оплаквай, бъди търпелива, изпълнявай, не искай и не чакай нищо, оправяй се сама, помагай и служи на другите, без да се перчиш. Неведнъж го чух да ми разказва следната приказка: живял някога човек, който обичал с цялото си сърце своя единствен син. Когато момчето навършило дванайсет години, бащата му казал да скочи от балкона на втория етаж, без да се страхува, защото той ще го хване отдолу. Синът го послушал, но бащата скръстил ръце и оставил малкия да падне в двора и да си строши няколко кокала. Поуката от тази жестока приказка беше, че не бива да вярваш на никого, дори на собствения си баща.

Дядо беше строг човек, но хората много го обичаха заради неговата щедрост и безусловна служба на ближния. Аз го обожавах. Помня побелялата му грива, гръмкия му смях и пожълтелите зъби, изкривените от артрита ръце, игривото му чувство за хумор и необоримия факт, макар че той никога не го призна, че съм любимото му внуче. Без съмнение би предпочел да съм момче, но се примири да ме обича въпреки пола ми, защото му напомнях за жена му, моята баба Исабел, от която съм наследила името и изражението на очите.

Като влязох в пубертета, стана очевидно, че не се вписвам никъде, и горкият ми дядо трябваше да се бори с мен. Не че бях мързелива или вироглава, напротив, бях много добра ученичка и спазвах безропотно правилата за съжителство, но живеех в постоянно състояние на сдържан гняв, който не се изразяваше в тропане с крак или тряскане на врати, а в непрекъснато обвинително мълчание. Бях изтъкана от комплекси; чувствах се грозна, безсилна, безлична, заклещена в тъпо настояще и безкрайно самотна. Не участвах в никаква група; усещах се различна и отритната. Борех самотата с ненаситно четене и ежедневни писма до майка ми, която от Ливан се озова в Турция. Тя също ми пишеше много често – и за двете ни нямаше значение, че писмата се бавеха със седмици. Така започна кореспонденцията, която поддържахме до края на дните ѝ.

Още от малка болезнено съзнавах неправдите край себе си. Помня, че в моето детство домашните помощнички работеха от зори до мрак, излизаха рядко, печелеха нищожни пари и спяха в килии без прозорци, обзаведени само с дървен нар и разнебитена ракла. (Това беше в Чили през 40-те и 50-те години, вече не е така, естествено.) По време на пубертета тревогата ми за правдата се изостри до такава степен, че докато другите момичета се интересуваха само как изглеждат и как да си хванат гадже, аз проповядвах социализъм и феминизъм. С право нямах приятелки. Възмущавах се от неравенството, което в Чили беше огромно по отношение на социални класи, възможности и доходи.

Най-лошата дискриминация е срещу бедните – винаги е така, – но на мен ми тежеше повече дискриминацията срещу жените, защото ми се струваше, че от нищетата можеш да се измък-неш понякога, но никога – от положението, предопределено от пола. По онова време никой не мечтаеше за смяна на пола. Макар че винаги сме имали боркини, които отвоюваха възможността на жените да гласуват и други права, подобриха образованието, изявиха се в политиката, здравеопазването, науката и изкуствата, бяхме на светлинни години от феминистките движения в Европа и Съединените щати. Никой в моята среда не отваряше дума за положението на жената, нито вкъщи, нито в училище, нито в печата, така че не знам откъде съм добила това съзнание в онази епоха.

Откъсът е от „На жените – от сърце“ на Исабел Алиенде (издателство „Колибри“), превод Катя Диманова, превод на стиховете – Силвия Вагенщайн. Книгата за нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици феминистките е написана през март 2020 година по време на карантина.