Денят е мразовит. В четири следобед зимата приглушава светлината навън. По старите софийски улици минувачите са малко – дали заради студа, или заради карантината. Сградата, в която живеят Радина и Деян, е в самото сърце на града, близо до улицата на театрите – „Раковски“, между домовете на Яворов и Вазов, до Борисовата градина и в същото време на тихо и спокойно място. Не е голяма, сгушена сред очарованието на малките улички.

Всичко необходимо за удобството на ежедневието е наблизо, но без натиска, напрежението и тягата на живота в столицата. Асансьорът не стига до последния етаж. Следват още стъпала, но когато стигнеш, на вратата те посреща Радина, усмихната. На пръв поглед не личи, че е бременна. По-широк пуловер скрива корема й. В излъчването й обаче има тази нежност, мекота и смирение, с които са благословени бъдещите майки. Към собствената й красота се е добавила онази, по-специалната, на носещата в себе си огънче живот. В този дом има любов. Усеща се още на прага.

В краката ни подскача Чика – малкото бяло кученце на артистичната двойка. Влизаме в хола, разделен от кухнята с барплот. Има много прозорци, малко мебели, боядисана в златно библиотека, хамак в най-широката част, ниска маса, зад която на диван може би досега е седял малкият Христо. Докато майка му ми прави кафе и ми поднася вода в красива чаша от синьо стъкло, той е пред мен с две книжки и възторжен вик: „Искам да покажа“.

Какво пише тук? – чета едното заглавие.
Х: Домът е там, където е сърцето – отговаря бързо усмихнато.

Да не би да можеш да четеш? Къде е твоят дом?
Х: Не. Още съм малък. Тука.
Здрасти – появява се Деян. Здрависваме се. Успокоявам го, че съм си направила тест за Ковид и че е отрицателен, че съм си измила ръцете. Радина ми обяснява:
Р: Много се пазим. Още от март-април, когато ни затвориха, сме много стресирани на тема здраве. Спазваме всички мерки. И вече някак си свикнахме с този начин на живот. Разтваряме спирт с лавандула и така се дезинфекцираме. Аз без маска и дезинфектант не излизам навън.

А как изглежда животът ви тук? Кой се събужда първи? Кой прави кафето?
Д: Аз. Радето много обича капучино и й правя. Сега трябва да намали захарта, така че спряхме.
Р: Оказа се, че съм я вдигнала. Храня се здравословно, но много обичам сладки неща – бонбони, тортички. Анемична съм, имам ниско кръвно.  И сладкото много ме вдигаше. Може да съм изяла повече. Сега трябва да спазвам по-строга диета, да го спра заедно с всичко газирано и тестено. Иначе сутрин първи се събужда Христо. Към 8,30–9 ч. се чува (Радина шепне): „Мамо, много съм гладен“. А после не иска да спи следобед.
Д: Радето понякога се чувства уморена и си почиваме следобед, но Хрисчо, като е превъзбуден, като днес... Чакаше две книжки, избрали ги с Радина и ги поръчали онлайн и като му ги донесоха, от радост, че е получил подарък, не спря да ги разглежда. И се чуваше този звук на скърцане на гланцова хартия.
Аз напоследък също ставах много рано. Спях и по-малко, защото трябваше да науча текст на френски. Нали играя цар Фердинанд във филма на Светослав Овчаров „Залог“. Сега го снимаме. Не говоря френски. Пратиха ми запис на репликите и денонощно си ги повтарях. От напрежение ми излезе херпес. Докато пътуваме до Пловдив, нали там избрахме да раждаме, репетирах с Радина. Тя ми партнираше на български, както винаги. Много съм й благодарен, защото човек се справя много по-лесно с партньор. Слава Богу, още в първия снимачен ден на филма казах каквото трябва. Мина.
Р: Учителката му по френски го е похвалила, че говори много добре и има добро произношение.
Д: И сега вече мога да играя и кино на френски.
Деян рязко става. Посяга към цепениците, наредени в строг ред до камината. Отваря вратичката и ги поставя с удоволствие и може би с гордост. Във възторга си прилича на сина си, когато ми показваше книжките си. Докато говоря с родителите му, Христо прерисува лисиче от корицата на едната, за да ми го подари.

Колко е уютно да има камина с жив огън. С нея ли се топлите?
Р: Имаме и парно.  
Д: Но е готино да обгрижваш огъня. Не съм имал камина досега. Тя беше първото, което ремонтирах, когато се нанесохме преди шест години. Не гореше. Дадох целия си хонорар от филма „Обичам те, Бойдин“ на Боби Михайловски за ремонта. Апартамента го търсих година и половина, да е на последния етаж, да има камина и асансьор, за да мога да качвам дърва. Оправям ги сега, защото не искат да горят.
Р: Малко са влажни. Миналата година Деян беше донесъл от неговото село Пролазница и горяха като за световно.

Защо избрахте да „родите“ в Пловдив?
Р: Екипът е от млади усмихнати лекари.
Д: Предложиха ни да съхранят стволови клетки и обгрижват Радето много добре. Ходим един-два пъти в месеца и е готино. Спираме по пътя, взимаме си кафенце. Аз не обичам да бързам. И там атмосферата, климатът са други.