Имаш ли желание той да тръгне по твоите стъпки. Често професионални спортисти искат да предпазят децата си от натоварванията, разочарованията, от трудностите, които съпътстват една спортна кариера. Знаят какво им е коствало да постигнат определено ниво и не го искат за децата си.

Преди всичко искам да е здрав. Дълг на родителите е да наблюдават и поощряват уменията на детето, каквито и да са те. Нямам нищо против да се занимава със спорт, да, трудно е, да, тежко е, обаче смятам, че във всяка една сфера е така. С каквото и да реши да се занимава, ще трябва да се отдаде, ще трябва да е постоянен, ще има жертви. В спорта сигурно ще му е една идея по-лесно, защото е трето поколение – и аз, и баща му сме спортисти, и моите родители са били професионални спортисти, така че в тази сфера можем много да му помогнем.

Времето на дървените купи

За теб знам, че наистина от съвсем малка си на корта и от 3-годишна си имала ракета.

Пак супер естествено се е получило, защото баща ми е тенис треньор. Майка ми по това време е била професионален състезател по плуване. След всяко от трите раждания – моето, на брат ми и на сестра ми, се връща да се състезава. Баща ни ни е гледал през голяма част от времето. Тримата не сме ходили на детска градина, винаги сме били около него на кортовете.  А там какво друго да правиш, освен да играеш тенис.

Освен баща ти знам, че и дядо ти има голяма заслуга за кариерата ти.

Баща ми е единственият ми треньор, с него сме екип от ден първи. Той е двигателят. Дядо ми по майчина линия, Никола, бог да го прости, той почина преди десетина години, също беше голяма част от моето израстване, защото ме водеше на детските турнири в България. И майка ми, и баща ми работеха, не можеха да стоят с мен една седмица в Русе, една седмица в Хасково. Дядо ми също много обичаше тениса. И петимата му внуци се занимават с тенис, така че не водеше само мен. И с петимата обикаляше. Беше много популярен в тенис средите. Беше и доста колоритна личност.

Гледах филма на Боряна Петрова за теб „Цвети: пътят към една мечта“, от него разбрах за корта, който дядо ти е направил на вилата ви в местността Хайдушки поляни край Пампорово.

Той беше изключително сръчен, имаше образование на строител. Не му беше проблем да направи тенис корт само с помощта на роднините. За него беше голямо удоволствие да покани петимата си внуци веднъж годишно на вътрешен турнир. Казваше се Турнирът на дядо Кольо. През септември, точно преди училище. Канеше всичките си роднини от околията и играехме пред публика. Беше много емоционално. Карахме се, сърдехме се.

Кой беше съдия?

Сестра ми, защото беше най-малка и още не беше на нивото на другите четирима. Но може би дядо ми като главен организатор беше малко пристрастен към мен, защото аз правя две загуби, а той ми дава купа за първото място. (Смее се.)

Какъв беше кортът?

Цимент. Все още го има. Отстоянията му са по-ограничени, не става много за здрава тренировка, въпреки че съм тренирала на него няколко пъти.

Вероятно това е единственият турнир на цимент, в който си участвала.

По онова време не беше нещо необичайно. Сега всички кортове имат специална настилка. Тогава се играеше, където има обособено място.