Елица Великова е магистър по експресивна арттерапия в European Graduate School, Швейцария, бакалавър по психология в American University of London, Лондон, преподава в Нов български университет. Специализирала е лечение на травми от детството, семейна терапия, групи за себеизследване и медитации, води семинари и обучения в различни страни. Създателка е на Института за терапия и експресивни изкуства. От 2020 г. й се налага да работи ежедневно с проблематиката, възникваща от промените, които ни налага Ковид-19. Как да минем най-леко през тях, как да сме в синхрон с променящата се реалност, ето какво съветва терапевтката.

Елица, в семинарите и уъркшопите си говориш за „новото нормално“. Как би го описала? И как се отразява то върху нас?

Ясно е, че в новата реалност, която 2020-а налага, много хора работят от къщи и в същото време се налага да сме на необичайна дистанция един от друг. Има много стрес и паника, бърнаут, умора от взаимоотношения, от еднообразието, зацикляне, човек се опитва да намери опора в нещо нормално, тоест обичайно, а реалността се променя изненадващо. Критериите ни за нормално са различни. Карантината през пролетта постави фокус върху отношенията ни с близките у дома. След първата вълна на коронавируса работех само с двойки, които бяха започнали да се рушат заради дългото време, прекарано заедно. Имаше много случаи на раздели, но и много отношения минаха през нов прочит. А това, което не ни върви отвън, е знак за нещо, на което трябва да обърнем внимание вътре в себе си. Откроиха се въпросите: какво има смисъл, какви са важните за всеки неща и какви са взаимоотношенията ни с другите.

И какъв е правилният им отговор според теб?

Най-простичкият отговор – че е важно да поддържаме взаимоотношенията ни живи и органични, а не виртуални. Което минава първо през поддържане на вътрешна връзка със значимите за нас хора. И след това – да не ги приемаме за даденост, а да помислим правим ли достатъчно за себе си и един за друг, показваме ли взаимно чувствата си? Говорим ли, споделяме ли? Задаваме ли си въпроси, по-дълбоки, не само за ежедневието. Отворени ли сме да чуем детето си, партньора си, вътрешния си глас. Важно е какво показваме от себе си, колко сме истински, колко сме открити пред близките на сърцето ни. Ако при първата вълна коронавирусът изглеждаше малко „по-далеч“, сега всеки пети човек е болен или контактен. Това налага да се пазим взаимно, което освен носенето на маски, хигиената и дистанцията означава и емоционално пазене, да приоритизираш начина, по който искаш да се свързваш с другия, не просто по подразбиране или по навик. Необходимо е да се вгледаме в себе си, да обърнем внимание върху добрия ред вътре в нас и вътрешния ни баланс.

Как да ги потърсим?

Две основни посоки, в които се губим, са тревожностите ни за бъдещето и другите хора. Мнозина живеят повече в интернет, социалните мрежи, телефоните си, във виртуалната реалност, отколкото в своето тяло и в случващото се сега. Бягаме в другите, във виртуалното, в бъдещето, опитвайки се да го фиксираме, да открием безопасност. Преди 2020 г. бяхме свикнали да пътуваме много, можехме да организираме живота си доста разнообразно. Къде можем да пътуваме най-често сега? Във въображението си. От какво можем да почерпим съзидателна сила? От изкуството. То може да ни даде усещане за естетика и вдъхновение. Изкуствата могат да бъдат голям ресурс. Затова и при първата вълна много музеи отвориха вратите си виртуално.

А какво да правят инженерите и счетоводителите?

Всеки проявява творческа енергия в живота си – дали когато готви, говори, чисти и подрежда, или когато ръководи екипи. Не е нужно да има талант, за да се занимава с изкуство. А изкуството култивира духа, дава възможност да изследваме твореца в себе си. С Виргиния Захариева направихме един дзен календар за следващата и по-следващата година. В него има малки текстове, цитати на дзен коани, калиграфии и няколко техники за творчески проекти за всеки месец. В бележника можеш да си пишеш и ангажиментите за деня, да си драскаш, да рисуваш, да отговаряш на въпроси, които са за теб. Има и бели страници, за да може да има паузи в ежедневието. Това е начин да се свържем с простотата, с такъвостта, както я наричат в дзен будизма – тоест да приемаш това, което е, такова каквото е. Да си по-наблюдателен за нещата около теб, за простите обекти. Ти си свързан с всичко, видяхме, че сме едно.

А как във вашия институт помагате на хората да преодолеят стреса от промяната, да подредят себе си и отношенията си с близките?

Предлагаме посока за намиране на пътя към себе си и разрешаването на проблемите си чрез експресивна арт терапия. А изясняването на отношенията с близките търсим в принципите на семейните констелации. При арт терапията във всеки модул работим през различните изкуства – визуални и пластични изкуства, театър, писане, танц. Използваме ги като начин на изразяване. Давам на хората теми от живота им, които те изпълняват на момента, след това ги анализираме, разглеждаме или обживяваме, има процес на трансформация. Въпросът е да се осмелиш да се пуснеш, да усетиш какво означава този творчески поток, накъде ще те отведе.

Дай ми пример.

Например проблемите в отношенията на майка и дъщеря. Мога да ти кажа – нарисувай взаимоотношенията с майка ти. И после разглеждаме рисунката и ти задавам въпроси – как беше за теб процесът, какво виждаш в рисунката, кое ти беше трудно, как би я озаглавила. Какъв диалог би провела на мястото на всеки човек в нея, какво е посланието на тази рисунка към теб. И така фокусът не е върху терапевта, човекът сам открива посока и отговори. Това на листа си ти и се отделяш да го погледнеш, но вече имаш взаимоотношения с него. Имаш възможност буквално да видиш себе си. Затова харесвам арт терапията, защото тя е веществен процес. И също можеш да боравиш с него, да го подредиш по друг начин, да преживееш катарзис, все едно „боравиш“ със себе си.

С какво са ефективни семейните констелации?

Те ни ориентират правилно в системата на настоящото семейство, което са партньорът и децата ни, и рожденото – родителите ни и предците. Дават ни яснота за принадлежността ни. Отношенията ни с всички в системата следват определен неписан вътрешен ред и динамика. Например родителите трябва да слагат отношенията помежду си на първо място, след това са отношенията им с децата им. Те трябва да се стараят за добрата връзка помежду си. Хубаво е да има баланс между даването и получаването. Родителите дават на децата, партньорите – един на друг. Ако детето е посветено на това да обгрижва родителите си, се поражда дисбаланс, дискомфорт, възражения. Държим се като родител за родителя, а в собственото ни семейство или връзка се държим като деца. Да сме зрели, изисква да изберем своя път дори когато е в противоречие с другите преди нас. Така създаваме промяна не само за себе си, но и за всички след нас.

Работим за това промяната в нас да не зависи от околните, а от собствената ни нагласа, от нашето вътрешно движение към онова, което искаме да постигнем. Развитието, за което ни се отваря възможност, е да последваме своя индивидуален път с уважение към това, което  присъства в колективното.

За Института за терапия и експресивни изкуства – София, можете да научите повече на www.artstherapyinstitute.bg