Тино пристига на колело. Типичното градско момче, над средния ръст със своите метър 86, но не това го прави специален. Става такъв, когато заговори и чуете Гласа. С него той стигна до финала на „Гласът на България“. Заради него получава кулинарни предложения под видеата си. За кекс. Всъщност са смешни. Сравняват го с Иън Съмърхолдър от „Дневниците на вампира“. С Ленард Коен. Джоко Росич. Ник Кейв. Ясно – млякото загоря.

Тино е роден в София, родителите му са студенти в столицата, но майка му е от Варна и след края на следването семейството се връща край морето. Аз съм си от Варна, казва Тино. Няма обаче мек изговор.

„Не помня моите връстници, с които сме играли на улицата, моите роднини, съученици, да са говорили меко, освен един-двама. Според мен това е по-скоро признак на преселниците от Добрич и Русе. Имаме си специфични изрази обаче. В София ме питат какво значи „хюмне“. „Аре бе, хюмне.“ „Синът му е пълно хюмне.“  Събирателна дума. Човек, който се шляе. Муха без глава.“

Не и Тино, той не се шляе просто ей така. Дори на повърхността да не излиза нищо, трупа вътре. Тренира баскетбол, в училище е добре по български, в горните класове – по психология и философия. И слуша много музика, концерти, интервюта с музиканти. Отбелязва като положителен факта, че родителите му не са се месили в изборите му и че никой не го е натискал да свири. „Майка ми е учителка по немски, баща ми е сменял работата си, бил е спортист, за кратко журналист, беше и майстор, строеше къщи. Не съм вдигал шум покрай заниманията си с музика. Към края на училището се оказа, че това е моето нещо. В началото родителите ми не бяха чак очаровани.“ Но не го спират, по-скоро са обичайните родителски притеснения за пътя, по който тръгват децата им.

Свири на китара и пробва да пее, но в началото го прави с по-висок глас. Сега го нарича „гласчето“. В един момент му светва, че натуралното при него е басовият тембър. И – хайде на бас. Излиза да пее на улицата… в Балчик. Пътува дотам, защото във Варна го познават много хора. Всеки изпълнител според него трябва да преодолее сценичния срам точно на улицата („като се хвърлиш на най-срамното“), където не е лесно с музиката си да спреш бързащ примерно за среща човек. Изкарва и някакви пари, които в семейството му никога не са били в излишък – и когато му е трябвало да си купи китара или техника, е предпочитал да си ги набавя със собствени средства.

Една от първите му клубни сцени е малък бар във Варна. Там се запознава с братята Батухан и Беркехан, китаристи, с Андрей Андонов, който застава зад барабаните на групата им Soulmate#2. Присъединява се и Никола Аврамов, клавирист и аранжор. Съчетават кавъри с ориенталски елементи, характерни и за съвременната турска музика – проводници са Бату и Берке, родом от Турция. Тино менажира групата, организира събития и медийни изяви. И тъкмо ще се договаря с голяма марка за алкохол, която иска да ги спонсорира, когато останалите от групата казват – без нас. „Два-три месеца преди да се включа в „Гласът на България“, групата обяви пред мен, че иска да приключи дейността си. Аз бях напористият, докато за тях беше по-скоро удоволствие, нещо, заради което не са готови да задраскат всичко останало.“

Неприятна изненада.

„В корема го усетих. Все едно приятелката ти казва, че иска да се разделите.“ Тино не прекъсва връзките си с четиримата. Дори не им се сърди. Приема го като урок. „Първият и най-голям урок е – това, което е в твоя свят, може да не съответства на света на другия. Приложимо е за връзките, за приятелствата, за отношенията родители-деца. Ако за мен тази група е животът ми, не е задължително това да е така за другия. Има два начина на мислене, единият е пагубен, другият води до израстване. Първият е, когато ни се случи нещо лошо, да възприемаме себе си като жертва, а целия свят – като виновен. Всеки познава поне един човек, на когото са му изневерили, и съответно всички мъже оттук нататък са нещастници, всички жени са уличници. С този начин на мислене нищо не научаваме, спираме развитието си. Ако истински си обичал, ще разбереш, че другият има своя реалност. Любовта и егоизмът си граничат опасно. И другият начин на мислене: ако някой иска да се раздели с теб, да се попиташ защо се стигна дотук. Какъв бях аз в тази връзка. И защо съм избрал този човек. Според мен, ако имаш правилната психология, в началото ще е тъжно, ще боли, но след време ще си благодарен, че се е случило. Защото животът става по-хубав. Сякаш играеш компютърна игра, на която качваш нивото с проблема, който решаваш. Ставаш по-интересен човек, отваряш нови прозорци, врати. С обратната психология затваряш врати. Запечатваш стаята, в която си.“

Разтърквам очи, но срещу мен продължава да седи 24-годишното момче, а не реинкарнация на Йода, който мърда с уши, докато произнася: „Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание“. Предполагам, че с този глас и това разбиране за отношенията между хората Тино би могъл да си изкарва хляба като психоаналитик. Или хипнотизатор.

„Психологията и философията определено ме влекат. В училище имахме много добра учителка, Розалина Димитрова. Учим за християнството, в края на часа си с впечатление, че тя е християнка. Но на следващия час тя говори за будизма и в края на часа си убеден, че е будист. И след като те е накарала да повярваш в едното и после в другото, ти дава казуса – кое е правилното? Успяваше да ни накара да се замислим за всички страни на проблема. Веднъж говорихме за абортите. Дали да се направи аборт, ако се знае, че детето ще се роди с хронично заболяване и животът му ще бъде тежък. Половината или по-голямата част от класа казаха – да, по-добре да не измъчваме това дете. Те се поставиха в ролята на бог, да преценяват кой живот е добър и кой лош. И учителката каза – онези, които си вдигнаха ръката в полза на аборта, току-що убиха Бетовен. Той се е родил с тези проблеми.“

След толкова психология е крайно време да попитам Тино за приятелката му. Вече са заедно в София след тригодишна връзка от разстояние, докато момичето е в Лондон. „Когато тя замина, не си бяхме обещавали нищо. 2–3 седмици по-късно, след като си звъняхме и се чувахме, се усетихме – ние май сме заедно. После имаше три години, от които по-голямата част бяха връзка от разстояние, виждали сме се през 3–4 месеца за по седмица.

Тино казва, че по отношение на любовта би слушал с интерес някого, който е бил 20 години с една жена, отколкото човек, който е имал 200 жени, но ги е сменял през месец. Защото всеки месец ти започваш от нулата. Стигаш до едно и също ниво. Горе-долу същото е с китарата. „За мен добър китарист е, който е седнал и 10 г. е свирил на китарата си, изсмукал е всичко от нея, а не някой, който свири 3 акорда на 100 китари. Да, аз съм свирил на много китари, много съм добър. В какво си добър с 3 акорда?“