Наблюдавам Дара как се приближава с широк ленен панталон, бял потник, който подчертава гърдите й и хубавата й талия, руса коса, спускаща се на вълни почти до кръс-та, и се питам – какво ли би си мислил Дими – баща й, ако беше на моето място сега.

Дали щеше да е горд в колко хубава млада жена се е превърнало малкото му дяволито момиченце, или би бил взискателен към режима й на хранене, към многото спортове, които да практикува, към перфектните й оценки в училище?

Щеше ли да е пълен с очаквания за кариерата й, за гласа й, за текстовете и музиката й. Щеше ли да й повтаря колко я обича, да я прегръща много, да я е извел на сцената при себе, преди да й хрумне още да пее, дали щяха да са направили реален дует заедно?

Или тя щеше да му се противопоставя, а той да се гневи на бунта на нейната младост, който да му припомня неговия собствен? Какъв ли текст би написал Димитър Екимов в отговор на песента на своята дъщеря, посветена на него – „За теб“?
 

За теб
Чуваш ли всички,
които ми казват,
че приличам на теб?
Ти ли редиш тези стъпки
и сочиш ми път напред?
Може би в следващ живот
ще искам безвремие
за теб и мен.
Може би ти ще останеш
този път завинаги, винаги.

Отговорите вероятно съществуват в паралелна вселена. И ще се материализират в текстовете на Дара. Спомням си я как тичаше петгодишна из апартамента, докато фотографът Калин Руйчев опитваше да я снима с магьосническата й пръчица и крилца на гърба по време на фотосесия за EVA, и си давам сметка колко красив е животът. Сега Дара е на 18 г., издала е поредните си песен и видеоклип. Партнира си с Искрен Тончев-Искрата в Apology – красиво видео за любовта без извинения. С нея се срещаме точно преди да започне последната й година в училище. Дара разказва, че през миналата е била на самостоятелна форма на обучение и сега няма търпение да се върне в клас.
Подадох молба отново за редовно обучение. Директорката на нашето прекрасно училище я одобри. И съм много щастлива – обяснява. – На самостоятелна форма на обучение миналата година ми беше много трудно, защото учиш сам, нямаш срочни оценки, само годишни. Имах право да се включвам в онлайн обучението по време на карантината, но се подготвях сама. Моите приятелки в училище, те са три, ми помагаха много. Така си взех всички изпити. Ако трябваше да се върна назад, нямаше да взимам такова решение.

Дали мечтаеш за абитуриентския бал догодина?

Да, от осми клас насам! Надявам се това да бъде един от най-магичните мигове в моя живот. Не заради роклята, грима, а за емоцията, че цялото училище изпраща теб и твоя випуск. Преживявам го всяка година, когато пея на випуските в моето училище. Като погледнеш в очите им, можеш да разгледаш спомените им. Така се запознах с приятеля ми. Той беше дванайсети клас, а аз – девети. С приятелките ми си говорихме, че сигурно много ще плачем. Били сме заедно навсякъде. И имам много хубави спомени. Намислила съм си да има много снимки от моя бал.

Как се отнасят в училище към известността ти?

Не се чувствам известна на този етап от живота и кариерата ми. Разпознаваема – окей. Има хора с  много повърхностни очаквания за мен. Случвало се е да се заговорим с някой и да ми каже, че ме е мислел за суперзлобна и супернадута, понеже ме дават по телевизията. Имала съм проблеми и с учители. Веднъж се извиних, че не съм си написала домашното, на една учителка, по чийто предмет не съм добра, но винаги съм спазвала дисциплината в часа й. В училище имаме право на конкретен брой извинения за това. Обясних й, че се е случило заради музикални ангажименти. И вместо като по-възрастен човек да се гордее, че се развивам и правя смислени неща с живота си, тя ми каза: „Ти нали знаеш, че пеенето не е сериозно?“. Цитираше ми интервютата и... Обещала съм си, когато постигна мечтите си някой ден и, дай боже, имам концерти в зали като Арена Армеец и НДК – съзнавам, че за това, естествено, се изисква много работа, но когато се случи, ще я поканя лично, за да дойде и да види, че е имало смисъл.

Известността е част от теб, отпреди да се родиш. Просто в такова семейство си се родила или си избрала да се родиш.

Да, аз и мама вярваме, че е така. Въобще не съм го разбирала. Знаех, че тати пее и мама работи в телевизията. Учех в частно училище, точно срещу нашия блок. И си спомням – един ден се бяхме събрали група момиченца на двора, където се играеше физическо. Бяхме на 11–12 години. И им казвам: „А аз живея там“, и посочвам блока. Те възкликнаха: „Учиш в частно училище и живееш в блок?“. Но както ти казах, имам три много близки приятелки и утре ще се виждаме. Всяка беше на море и не сме се срещали от много време. Обещала съм да ги повозя.

Как се запали да изкараш шофьорски курс?

От много време исках да карам. Нямах търпение. Толкова ми се искаше, че даже приятелят ми ме успокояваше – абе човек, спокойно, ще дойде и тоя момент. А мама ме беше предупредила, че никой не взима изпита по кормуване от първия път. Взех си и листовките, и шофьорския изпит от първи път.

Май си дъщеря си на баща си.

Нали?

А мотор кара ли ти се?

Не. Не се чувствам безопасно на две колела.  

Харесваш ли мъже с мотори?

Да не отговарям прибързано, но... не. Все пак следвам интуицията и сърцето си.