За пояснение – Надя завършва Художествената академия в София, специалност текстил. Връща се в Странджа и по време на нестинарския празник в село Българи преди 20 години вижда млад мъж, опасан с фотоапарати и с коса, вързана на прабългарска опашка, само че по чешки руса. Михал Новотни обикаля България като кореспондент на подобното на „Нешънъл Джиографик“ списание „Коктейл“. Чешкият посланик по онова време в България Петър Поспихал му е осигурил кола и така Михал се озовава на нестинарските танци. Още когато го вижда, Надя си казва – това е той. За зла беда няма кой да ги запознае и тя цял ден обикаля като замаяна. В един момент се оказват на близки маси, но Надя се обръща с гръб, защото според нея направо на челото й пишело, че го търси.

Най-накрая траекториите се пресичат, той започва да й говори на развален руски, тя му казва – по-добре на чешки, и запява известна чешка песен, която по някаква случайност знае и която в превод гласи: „Не се захващай с този луд човек“. Води го да му покаже странджанската зеленика, кани го на гости в Ясна поляна, за да разгледа музея на Толстой, да опита ракия… После започва голямото им любовно турне по Черноморието, в края на което Михал й предлага да му гостува в Чехия, в неговия град Усти над Лабем.

Той дори плаща 200 хиляди крони гаранция за нейното пребиваване, каквото е изискването тогава за престой на българи. Идва и сватбата в Чехия, скромна, и сватбата в Ясна поляна, по-нескромна. В стил Кустурица на двора се коли агне, скубят се кокошки, Михал е абсолютно очарован, това чувство към България му остава и досега, той говори български и пее български песни. По традиция рожденият му ден в разгара на лятото се празнува в Ясна поляна, където неизменно се поднася любимата му торта, в която на пластове се редуват домати и сирене.

„Приливите и отливите станаха символични и закономерни – разказва чешкия си живот Надя. – Жената стана майка, майката – работеща жена. Преподавах известно време изобразително изкуство, но училищната среда не беше комфортна зона и усещах, че там нещата не се случват. Родителите ми бяха учители, бях си създала идилични представи. А и исках да бъда свободна в избора си и да не се отчитам пред никого.

Постепенно  започнаха да ме търсят и пускат в домовете си с доверие и желания да направя живеенето им по-удобно и красиво. Станах художник на пространства. Търсейки взаимовръзката между човек, предмет (функционалност) и простор. Вълнуваха ме хоризонталите и вертикалите, богатството на текстурите, лекотата и нежността на текстила. Играта на светлината, падаща по пода, плъзгайки се по скулите на любим човек. Меката прегръдка на завивката, твърдостта на камъка и разказите на дървото...

Конкретиката на дните е относителна, също така и това какво ще напиша в графата професия. Пиша интериорен дизайнер, но ми звучи чуждо, високопарно и неточно. Това, с което се занимавам, е вид комуникация в търсене на конкретни очертания, които да опишат и подчертаят човека и неговите потребности.