Всичко, което обгражда човека, говори за самия него. Когато забрави кой е, предметите му го припомнят. Думите са на Надежда Шурелова, интериорна дизайнерка, която преди 20 години се премества да живее в Чехия заради един мъж. Там я познават под името Надя Сурел. С мъжа, с Михал, имат Ема и Тея.

Надя е от Ясна поляна, място в приполието на Странджа, недалеч от Приморско. Бащата е учител по изобразително изкуство, самоук резбар, построил с двете си ръце къщата, в която израстват децата му – Надежда и брат й Венелин, сега сценограф и преподавател в Художествената академия. Ясна поляна е известна с толстоистката си колония, просъществувала две години в началото на 20. век и останала в спомените на местните хора с ентусиазма на колонистите, все мъже, които се впрягали вместо волове в ралото и обработвали малка нива над селото. Те кореспондирали с Лев Толстой, дори според легендата малко преди смъртта си писателят бил тръгнал заради тях към България.

Сега в Ясна поляна има малък музей на Толстой, Надя е сред създателите му. Освен него на минаване през селото ще забележите множество разпръснати по площада и близките улици пъстри скулптури – спомен от 80-те, когато тук се прави симпозиум по скулптури от дърво, не без връзка с кръжока по дърворезба, създаден от бащата на Надя и Венелин – Илия Шурелов.

В края на 90-те Надя възражда творческите традиции в Ясна поляна – новият симпозиум за пластични и визуални изкуства е наречен Виа Понтика заради пътя на прелетните птици, който минава оттук. И наистина, в края на август по дърветата край тясното шосе към Ясна поляна може да видите да нощуват по клоните цели щъркелови ята, напуснали вече гнездата си и поели по въздушните магистрали на юг, а едрите им тела светят в мрака като пътни знаци.  

„Момиче със загар и твърдоглава коса къса пъстри цветя. Старателно ги подрежда във ваза, под вазата тънка дантела. Песента от радиоточката я изпраща отново в градината. Тя е огромна и пълна с неща, от които могат да се правят други неща. Библиотека от тухли и дъски например. Рафтовете са пълни със съкровища – джиджафки и джунджурийки.

С убедителността и силата на слон, изпълнена с еуфорията на съзидател, сяда на пода, опряна с гръб към стената и с малките си  крачета мести леглото, шкафа... Много е доволна, отдалечава се, примижава очи и рамкира произведението си.“

Този автобиографичен откъс за 12-годишното си детство Надя е озаглавила „Един следобед на бъдещия “designér”.

Интериорните дизайни, които тя създава в Чехия, неминуемо са просмукани от спомените й – за сръчните ръце на баща й, създали от дърво свят на змейове и дървеса, за лъчистата красота на майка й, за цветята в двора, понякога се появяват характерните за България долапи с нанизаните на връв перденца вместо вратичка. Икони, медни котли, чанове. И морето, разбира се, морето, толкова близко до Ясна поляна. С неговото синьо, с линията на хоризонта, с пулсацията на фаровете му.

„Морето ми даде приливите и отливите на осъзнатото битие, безкрайният му хоризонт отрази вечността. Планините и техните сини очи ме пуснаха в дълбокото си, а в шума на листата под стъпките ми се изгубвах, търсейки. Пространствата и тяхната подредба ме предизвикаха и ми се искаше да ги преобразявам и украсявам. Следването в Художествената академия беше важно и определящо. Изостри възприемането на материите, текстурите и цвета.

Когато му дойде времето, намерих Човека и на свой ред влязох в институцията, наречена семейство (на никаква друга не съм член).

Беше точно преди 20 години. Село Българи, огромна горяща клада и нестинарка. Ударите на тъпаните, които дадоха начало на тази лятна любов, още отекват в ушите ми. Жаравата под нозете ми тихо тлее до днес.“