Как виждаш бъдещето на културата след тази безпрецедентна ситуация. Ще бъде ли различна, след като всичко свърши?

Първият въпрос е как ще бъде подкрепен финансово и как ще работи културният сектор във всяка държава, така че да преодолее загубите. Правителствата стъпват несигурно, обмислят различни сценарии, културните организации са впрегнали цялата си креативност, за да оцеляват. Повече от всякога е важно да сме реалисти и да не подценяваме никоя възможност, дори и тази, че културната икономика може да заработи в оборот едва от лятото на 2021. Знак за това са не малкото отменени събития на световни фестивали и големи промоутъри до лятото на 2021. Има хиляди отворени въпроси – кога и в какъв капацитет ще заработят локациите за култура, ако публиката е редуцирана с 30%, около каквато цифра се въртят оптимистичните прогнози, какви културни продукти ще бъде икономически рентабилно да се произвеждат, как ще се отрази всичко това на цените на билетите, на пазара на произведения на изкуството, на финансирането на нови продукции, събития, форми.

Вторият въпрос е какво ще се случи с публиката. Иска ми се да вярвам, че хората няма да изгубят вкус към живота, към естетиката, към духовното, към удоволствието да отидат на концерт, на театър, на опера, да видят изложба, да си купят книга, картина. Това би бил най-искреният жест на благодарност от наша страна към същите хора, които ни подариха изкуството си, за да ни помогнат, когато беше най-тежко.

Мислиш ли, че хората ще започнат да оценяват по различен начин някои неща след преживяното?

Парадоксално е, но този вирус, най-напред заплаха за телата ни, се оказа и още по-тежък тест за психиката и душите ни.В моменти на криза обикновено или стискаш, или отваряш широко очи пред това, което е отпред.

Наложи ни се да поживеем повече от плануваното със самите себе си. Пространствата ни се свиха до точка. В продължение на месеци социумът, мястото ни за изява, там, където се оглеждаме в очите на другите, където се влюбваме, където се срещаме, където си почиваме, където търсим и откриваме, престана да съществува. И това ни обърна към единственото възможно - личните ни светове.

И знаеш ли - наблюдавайки хората - приятелите ми, политиците, социалните медии, безкрайните разбирачи от всичко, уплашените до ужас, вечните позитивисти, непукистите, циниците, в един момент тази криза ми заприлича на един голям експеримент с мащаба на личните ни граници. Тест на имунната резистентност на телата ни, но и среща със собствената ни неосъзната самозабрава.

Иронично чувство за хумор на живота с великите ни плановете, фалшивата ни сигурност и усещане за контрол над нещата и хората, което понамачка егото ни, суетата ни, станахме доста по-прибрани, чупливи, лабилни, самотни.

Може би това е подарено време, в което да преболедуваме самодоволството, да преначертаем, всеки за себе си, границите на личните си светове и, ако това се налага, да можем да започнем отново с по-малко багаж и очаквания, по-щадящо и внимателно с хората и нещата, които обичаме и ни правят щастливи.

Ще бъде ли по-различно общуването ни?

Вероятно посттравматичната реакция тепърва ще става видима. Много ясно са преначертани границите на усещането ни за свобода - дишането е опасност, допирът, подаването на ръка, прегръдката, спонтанния разговор на улицата.

За мен тези отцепващи понятия „светът преди“ и „светът след“ подвеждат, маркират несъществуващи граници. От страх се опитваме да се вкопчим в познатото, в миналото. Може би светът си е един и същ и преди, и след, просто е време ние да го видим с различни очи.