Ти лично как се справяш, как запълваш времето си?

В началото не можех да избягам от усещането, че всичко това е утопия, отвратителна, нелепа, лоша шега. Изпитах огромна съпротива. Изведнъж всичко, което обичам, стана невъзможно – да отида в галерия, на концерт, парковете, точките по света, които планирах, морето, гората, дълга следобедна разходка по улиците, приятелите ми, да видя родителите ми.

В един момент си дадох сметка, че всяко поколение минава през своя катаклизъм – война, болест, срутена социална или политическа система, икономическа криза. Трудни периоди, но те рушат всичко ненужно и остава само гръбнакът. Без излишък и без фалш.

И просто приех всичко, което става. Спрях да бързам непрестанно. Гледам, слушам, чета, работя по проекти с неясно бъдеще, научих се да правя козунак, няколко засукани рецепти, имах виртуално парти за рождения си ден, успях разгледам около и вътре в мен, да видя това, което съм пропускала, станах по-добър приятел на себе си.Всъщност, много полезно и важно време, ако трябва да съм съвсем честна.

По време на карантината отрази случващото се с някои много красиви и артистични снимки.

В първите седмици на изолацията Париж се смълча. Имаше нещо призрачно в празните му улици и площади, хората бяха изчезнали, абсолютен декор. Но точно в това усещане за празнота, тъга, неизбежност имаше нещо неочаквано красиво. Тишината се чуваше. И в тези месеци снимането стана единственото занимание, което ме караше абсолютно да забравя всичко. Моят начин на бягство. Моето време, в което да откривам малките картини, детайлите, които всъщност са на всяка крачка, просто ние ги пропускаме, докато бързаме или сме твърде важни за себе си. За мен снимките не са просто записи, а архив на емоции, моите лични записки за света, какъвто е в някакъв момент в моите очи и какъвто ще го забравя веднага след това.