В по-обикновени времена ги наричахме просто анестезиолози. Сега са по-известни като реаниматори. Те са наистина на предна линия, дават глътките въздух, без които животът на тежкоболните от коронавирус ще изтече като пясък през пръстите. Ако не сте разбрали от „Откраднат живот” и новините, анестезиолозите в България са редки птици.

Д-р Христина Заекова специализира анестезиология от две години и половина в болница „Света Анна”. С френска гимназия и диплома от Медицинския унивеситет в София, с дълга тъмна коса и сериозно лице, което й помага да блъфира на карти, Христина би била обикновено софийско момиче с добро образование, ако от малка не беше облъчвана със свръхдози черен докторски хумор. Източникът на радиацията е засечен: д-р Димитър Заеков, общопрактикуващ лекар, въдичар за връзване, съсобственик на куче Найденка, намерено в Странджа, на две котки, намерени в София, и баща на Христина.

Ето какво казва д-р Христина Заекова за специалността, която си е избрала.

„С тази специалност си свободен. Ако не ти харесва на едно място, ще те вземат на друго, а аз не съм сигурна, че искам да се задържам на едно място. Не зависиш от екипа, както е в много други специалности, където ти трябват години, за да направиш име и да добиеш самостоятелност. При нас работата е стандартизирана, вярно, за някои специфични операции трябва специфична упойка, но човешкият фактор при взимането на решения играе по-малко. Полето за работа на анестезиолозите много се разшири през последните години, все повече изследвания се правят с упойка – гастроскопии, колоноскопии, стоматологични операции. В козметичните центрове също се търси анестезия – за махане на бенки например.”

„Света Анна” е от болниците, които първи се включиха в борбата с коронавируса. Затова, когато сега отива на работа, д-р Христина знае, че има назначена среща. В 8. С Ковид-19. Трябва да я чуете обаче как говори за работния си ден. Изглежда никой не й е казал, че патосът съществува. Докато я слушаш, буквално усещаш как е стъпила на земята.

 „Ставам в шест и нещо, къпя се, така се събуждам, пия кафе. Слагам молив и спирала, колкото да не приличам на призрак, и се качвам на колата. Сега стигам много по-бързо до болницата, няма ги задръстванията. Дежурството започва в 8, предаваме си пациентите, минаваме на визитация да ги прегледаме, да назначим терапия. В „Света Анна” имаме две реанимационни бази. Едната е за оперирани, другата е за коронавирус. Пред залата с коронавирус обличаме специалните костюми, има за еднократна и многократна употреба, които после се пръскат с високоспиртен разтвор за обеззаразяване. Нищо не може да те предпази от вируса така, както добрата дезинфекция.

Разделени сме на екипи и влизаме при болните на смени. Не можеш да стоиш много дълго в тези облекла, защото запарват, потиш се отдолу. На някои колеги не им стига въздух. На други им действа доста психо-емоционално. Аз се адаптирам малко по-добре.

Болните са седирани (под упойка, б.р.), защото иначе не биха понесли този инвазивен режим на обдишване, който се различава от нормалната биология. Мен не ме притеснява да влизам при тях, далеч съм от рисковата група, нямам патологии. При нас по принцип си в постоянен допир със заразно болни, при грипни епидемии шансът ми да се заразя е 100%. Миналата година имаше инфлуенца, от която си отидоха млади, здрави хора. Първите болни с коронавирус дойдоха на 25-26 март, в началото нямаше опит как се обдишват такива болни, защото те са специфични.

Опитвам се работата да не ми се отразява емоционално. Вкъщи само да стигна до леглото и заспивам като пор. Не сънувам нищо.”

Лекарите и медицинските сестри сега са на мода, ръкопляскаме им от балконите, благодарим им всеки ден по телевизията и в социалните мрежи. Но те добре знаят краткото разстояние от „Осанна” до „Разпни го”. Довчера ги мразехме, днес ги обявяваме за герои. А утре? Може би ще разберем, че пандемията е отминала с идването на първата новина, че отново някой е набил лекар. А те са обикновени хора, някои са страхливи, някои са силно ориентирани към парите, повечето са циници, част са хипохондрици. Младите са по-безсмъртни, разбира се, сега точно младите са на предната линия, защото най-вече те дават дежурства и това е нормално. Да не забравя, лекарите също грешат, грешат като всички смъртни, грешат като айти специалистите и счетоводителите, грешат като журналистите и политиците, като готвачите и инженерите, като президентите и премиерите. Само че връзката с конкретния човешки живот, живота в първо лице единствено число, при тях е много по-пряка, най-пряката. Като връзката на д-р Христина Заекова, една обикновена лекарка, която не толкова отдавна, облечена в тога и четвъртита шапка с пискюл, произнесе на дипломирането си в зала 1 на НДК: „В името на Аполон – лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва.”

Това е д-р Христина, момичето, което не сънува и все още може да заспи веднага след нощно дежурство. Кариерата на лекар й предстои и й стискаме палци да има късмет в нея (знаете древното анестезиологично заклинание – колкото приспани, толкова събудени). В играта на карти също.