Какво означава, че сме от същата материя, от която са направени сънищата, както пишеш в книгата ти?

Цитирам герой от пиеса на Шекспир. Той казва нещо в смисъл, че не сме нищо повече от сън и не е нужно да отдаваме такова значение на себе си. Настояваме, че сме в реалността, а през повечето време живеем в илюзиите си. От събуждането си, докато заспи, човек има около 60 000 мисли и е склонен да задържа лошите си спомени и опит, защото те провокират по-силни емоции. На тях тялото реагира като при опасност, произвежда хормони на стреса. Жалко е, че днешните мисли често повтарят тези от вчера. Хубаво е да осъзнаем, че сме повече от това, и да освободим място за нови мисли и за промяна. Да осъзнае кой е, за всеки човек е като да получи карта, с която да се ориентира в непознат град. Иначе е по-вероятно да живее автоматично и по-възможно – да е нещастен. Моята книга е една от възможните карти.   

Как срещна Шри Шри Рави Шанкар*?

След тежка и болезнена операция на сливиците, в която се наложи да ми сложат пластика на небцето, ми стана трудно да дишам. Пиенето на течности ми причиняваше болка. И някой ми каза за курса по дишане на Шри Шри Рави Шанкар. Техниката, на която той учи – сударшан крия, отблокира травми. Редуването на плитко, средно и дълбоко дишане много ми помогна. Проблемът ми беше на травматична основа. Исках да снимам поредица от документални филми за духовните водачи на нашето време и разбрах, че гуруто ще бъде в Германия, така че заминах за там. След три дни снимки Шри Шри ме покани в Индия, където ми позволи да снимам всичко, което правеше в продължение на 10 дни. Изгледах 14-те часа суров материал и блокирах. Направих филма едва след четири години и не продължих да снимам други духовни водачи. Един се оказа твърде много.

Доколко срещата ви те промени?

Много. Аз съм търсещ човек. Изучавам източната и западната философия. Учението на Шри Шри отвори съвсем нов и различен път в разбирането ми за света и за самия мен. Заедно с опита ми на психолог и психотерапевт йогата, медитациите, дихателната техника стана нещо естествено в живота ми. Освен че ми помогна за освобождаване от стреса, се научих да не се вкопчвам в нещата, да ги пускам, да си прощавам, когато не ми е възможно да постигна нещо, което много искам. Станах по-толерантен. Научих се да приемам нещата по-леко, по-весело, без да се задълбочавам. Спрях да съдя. Започнах да ценя живота повече.

Посветил си книгата на жена си – Роберта Манфреди. Тя ли е любовта на твоя живот?

Да. Нашата любовна история е много хубава.

Разкажи я.

Брат й беше търговски директор на голяма агенция, в която аз бях криейтив директор. Той се впечатли от първия ми филм, сниман за терапевтична общност за млади хора с ментални заболявания, с която се занимавах паралелно (филмът е „Стълбът към Луната“, 1993 г.), и пожела да го покажа на баща му - актьора, режисьор, сценарист и легенда в Италия – Нино Манфреди. Притесних се, защото това беше първият ми филм. Братът на Роберта обаче организира скрининг. А баща им след края на филма облян в сълзи ме прегърна и каза, все още се смущавам да го повторя. Каза: „Ти си гений!“ .