Алберто е завършил психология в Рим, специализирал психотерапия и посттравматична терапия. Автор и режисьор на успешни рекламни кампании за Renault, Alitalia, Nivea, Bose, „Грийнпийс“, Лигата за околната среда, за Италианската епископска конференция. Междувременно води сеанси за творческо изразяване на млади психичноболни. Италиански сценарист, режисьор, телевизионен (прави едни от най-успешните филми и сериали за RAI), музикален, рекламен и филмов продуцент, носител на много награди, съпруг на дъщерята на Нино Манфреди – Роберта, и баща на три деца. Живее и работи в Ню Йорк.

В България беше по покана на издателство „Кибеа“, за да представи първата си книга у нас – „Щастието на нощното шкафче“, и своя биографичен филм „Среща с Учителя Шри Шри Рави Шанкар“.

Италианците изглеждате като хора, които умеят да бъдат щастливи. Ваши са изразите Dolce vita (сладък живот) Dolce far nientе (удоволствието да не правиш нищо). У вас хората си пеят по улиците.

Да, природата на италианците е такава, но според социологическо изследване в момента сме много ядосан народ. От 20 години страната ни не върви на добре и има все по-бедни, фрустрирани и раздразнени хора. И може би не сме единствени. Това ме провокира да пиша за щастието. Защото искам да помогна на хората да намерят и него, и светлината, която им липсва.

Така е. Живеехме в малък град в Сицилия. А той работеше с Милано и Рим и трябваше да се обажда там веднъж седмично. У нас нямахме телефон. Тогава нямаше мобилни, интернет и социални мрежи. Вечер беше по-евтино да се говори. За мен си беше приключение да остана до по-късно от детското преди лягане, да слушам разговора му в телефонната кабинка и да се прибираме вкъщи по тъмно.  

Той умира, когато си на 12 г. Как успя да намериш щастието след тази загуба?

Беше процес, тъжен и дълъг. Преодоляването на нечия смърт иска време, за да можеш да преработиш ситуацията в съзнанието си. Различно е да загубиш близък като дете. Различно е да ти се случи в зряла възраст. Децата имат... нарича се „магическо мислене“ и то е защита. С него можеш да задържиш до теб човека, когото обичаш и си е отишъл. Но когато пораснеш, е по-сложно. Смъртта става трудна за преживяване. Втвърдени сме.

Аз дълго не осъзнавах, че баща ми е починал и какво означава да е мъртъв. Заплаках за него едва на 19 години, на 2000 км от вкъщи, в Гватемала, докато пътувах в една много тъмна нощ с автобус.

А какво означава, че сме втвърдени?

Децата са по-възприемчиви. В книгата на живота им има малко запълнени страници. И това е свободна енергия, с която можеш да разполагаш и да правиш каквото си искаш. Нямаш убеждения, приемаш всичко, което се случва, и си го обясняваш по магичен начин. Когато пораснеш, е трудно да намериш празна страница, на която да пишеш.

Тоест преживяното те блокира?

Да. Аз съм се родил, когато баща ми е бил на 52 години. В днешно време е нормално, както и човек да живее с проблема на сърцето, който той имаше. Днес можеше да бъде спасен. Но нещата са, каквито са. На детето можеш да му кажеш: „Не се тревожи! Баща ти е на небето и те гледа, и се грижи за теб, и е с теб“. И то да повярва. Като пораснеш, знаеш, че след смъртта няма нищо. И това ограничава възможностите ти да се справиш с мисълта за нея. В книгата ми говоря повече за нещастието, причините за него и какво да променим в начина си на мислене, за да бъдем щастливи сега.

Представи си, че е пролет, пътуваш извън града. И около теб е пълно с цъфнали дървета. Приближаваш се и забелязваш, че всеки цвят е различен. Тази различност прави красотата на поляната. Осъзнаеш ли го, ще спреш да се сърдиш, че някой е различен, или да страдаш, че ти си различна. Ако погледнеш през разбирането, състраданието и емпатията, укротиш егото си, твоят опит се променя. Защото спираш конфликта в себе си, който е като вампир и изпива енергията.