„Чекмо“ е осмият роман на един от най-талантливите български писатели Момчил Николов. За „Кръглата риба“ през 2008 година той печели  наградата „Хеликон“, за „Последната територия“ през 2017 година – Националната литературна награда за български роман „13 века България“.

Чекмо е прякорът на главния герой от романа, както и напрототипа му. В средата на 80-те героят е млад плувец, който мечтае да стане борец, вместо това става джудист и аха да се влее в оформящите се борчески среди след падането на социализма, когато емигрира в чужбина. Чекмо е чаровен тарикат, който напомня герои като авантюриста в „Шантарам“, мошениците с късмет на Гай Ричи и Великия комбинатор Остап Бендер с неговите четиристотин сравнително честни начина за измъкване на пари. В последните години на соца Чекмо обира наивници на примитивен хазарт, около падането на Берлинската стена върти валутни далавери в Източна Германия, а в Нова Зеландия засява бостан с български дини на мястото на моравата пред дома си. В него обаче има обезоръжаващ порив за свобода и изначална почтеност, която не му позволява да премине границата със злото. „Чекмо“  (ИК „Сиела“) е роман за изгубеното време, но без носталгия, ужасно забавен и звучащ убийствено автентично – човек има чувството, че се заселва като дива овца в съзнанието на героя и прескача с него от трън на глог.

 Как се запознахте с Чекмо?

С истинския Чекмо се запознах преди около 15 години. Някъде в началото на века, някъде в Испания. Тогава той живееше с жена си, с двете си деца и с един питон албинос. Питонът се казваше Джеймс Бонд, децата много го обичаха и по цял ден си играеха с него, макар че не беше кой знае колко игрив, ядеше само по едно пиле на седмица и си пестеше силите за по-важни неща. Та там чух за първи път някои от историите, които ми се сториха интересни и почти невероятни. Важно е да уточним нещо тук – истинският Чекмо и Чекмо от романа са две различни неща. Едното е жив човек, а другото – литературен герой. Някои от историите в книгата са почти истински – важни събития, които са го направили това, което е, и са оставили отпечатък в живота му – други  по някакъв начин съм ги преживял аз, а трети  са напълно измислени от мен, защото в края на краищата исках да се получи добър роман, със сюжет, а не биография.

 Ако бяхте работодател, бихте ли назначили Чекмо на работа?

В никакъв случай. Най-вече защото не мога да си представя, че Чекмо може да има работодател. Той държи на свободата си. Истинският Чекмо, имам предвид. Пък и литературният герой. И двамата не обичат началници, гледат да се справят сами с живота си, независимо от някои неудобства на този избор.

 На представянето на книгата истинският Чекмо каза: „Трупайте спомени, не пари. Сандъкът джобове няма.” Но истината е, че и спомените не минават оттатък. Какво да трупаме тогава?

Спомените всъщност са интерпретация на факти. Едно и също събитие в миналото присъства в спомените на хората, набюдавали го и участвали в него, по различен начин. И вероятно емоциите, с които си спомняш това събитие, зависят единствено от теб, от това какъв човек си, каква е нагласата ти към света и живота; така че ако искаш да имаш хубави спомени – вероятно може да имаш, независимо от фактите. Колкото до това какво да трупаме – всеки да си трупа това, което му харесва, което го кара да мисли и да чувства, че не живее напразно, че в живота му все пак има някакъв смисъл, макар че от гледна точка на смъртта всеки живот е провал. Лично аз трупам книги, пиша книги. Може би доста самонадеяно се надявам, че от тях има някакъв смисъл, че нещо от думите и историите ще остане и след като аз мина оттатък.

 Героят ви е малък хазартен бог, но вие печелили ли сте на хазарт?

Никога не съм играл хазартни игри, нямам каквото и да е влечение. Вероятно защото подозирам, че в тези игри има тарикати и балъци, и ако не си тарикатът – а аз не съм – със сигурност си балъкът. Пускал съм сигурно десетина пъти в живота си Тото 2, но не се сещам дали съм печелил нещо. А, сетих се, веднъж бях на гости на брат ми, той живее в чужбина, и си купихме някакъв лотариен билет, общ, той каза някакви цифри, аз също, и накрая спечелихме 15 евро. Или по петайсет евро, не помня.

 Казвате, че за разлика от Чекмо българинът не е авантюрист. От мнозинството ли сте?

Не само българинът, мисля. Съвременият свят е такъв, че е много трудно да бъдеш аванюрист в него. Да избереш приключението вместо сигурността, която уж ти се предлага, да победиш страховете и опасенията си и да се качиш на кораба на неизвестността, вместо да хвърлиш котва в някое спокойно и тихо пристанище – това не е лесно, изисква се доза лудост, определен характер и нагласа. Аз не мисля за себе си като за авантюрист, напротив. Но все пак, това че реших да се занимавам с литература – нещо много несигурно, занаят, който на практика е мъртъв от поне 50-60 години – вместо това, за което съм учил, да, това може да бъде определено донякъде като авантюра.

 Чекмо живее в Германия, Нова Зеландия, Австралия. Описанията в книгата са толкова плътни, че трябва да попитам – били ли сте там?

Не, не съм бил. Но и да бях отишъл, нямаше да ми помогне особено. В романа става въпрос за началото на 90-те години на 20. век, а оттогава нещата са се променили много. Във всяко отношене. Но това, че не съм бил, не ми пречи. Без значение за какво пиша, аз събирам много информация, дребните детайли са ми изключително важни, те правят историята да звучи истинска. В „Последната територия” например има една част от романа, около триста страници, която се развива в напълно измислен от мен свят, светът на „Бел Епок”, свят на сънища и чудати герои, разположен върху гърба на костенурка. Този свят не съществува, но мисля, че звучи доста реалистично в книгата.

 С „Чекмо” имах усещане като с Прустовата мадлена. Онова описание на ментоловите цигари... Какво разбрахте за себе си, когато тръгнахте по следите на изгубеното време? Изпитахте ли носталгия?

На мен самото писане ми подейства по този начин. Може да се каже, че много рядко се сещам за миналото, почти не мисля за него, каквото било – било. Но когато седнах да пиша тази книга, миналото изведнъж се завърна, връхлетя ме. Стана много ярко, сещах се за неща, за които не бях се сещал десетилетия сигурно; дълбоко заровени в чекмеджетата на подсъзнанието спомени излизаха. Истории, хора, образи, миризми, предмети, места, които вече не съществуват. Езикът, начинът, по който се говореше, думите, изразите. Беше наистина пътуване по следите на изгубеното време.

 Пазите ли някакви предмети от онова време?

 Пазя различни предмети, от различни времена, но те са свързани по-скоро със спомени и хора, отколкото с носталгия по някоя епоха.

 Какво ви остана от медицината? Когато отивате на преглед при лекар, казвате ли му „колега”?

Медицината ми беше изключително интересна като наука. Получих огромно познание, а също така се научих и на труд и постоянство, ученето на медицина ги изисква. Никога не съм слагал титлата доктор пред името си, така се случи, това беше изборът ми в края на краищата. Като ходя на лекар, засега рядко, слава Богу, не споменавам, че съм завършил медицина. Не виждам някакъв смисъл и причина да го правя. А и основание – нещата, с които се занимавам в момента, са твърде различни от медицината.

 Разбрах, че често пътувате с метро (В „Последната територия” се смях на глас на метро историите ви). Какъв свят откривате под земята?

Не, аз пътувам рядко с метро, не ми се налага, не че не го харесвам. Виж, литературният герой в „Последната територия” пътува много често с метро, това е важно за сюжета на книгата. Пък и за него – все някак си трябва да се придвижва от „Люлин“ човекът. Разбира се, когато пишех за това, метрото стана част от ежедневието ми, попътувах достатъчно, за да усетя атмосферата, да видя типажите, лицата на хората, очите им, телата им, позите, израженията. В общи линии, в софийското метро не е много интересно, лесно можеш да си представиш биографиите на хората в него – откъде идват, къде отиват, какво работят, какви са им проблемите. В Ню Йорк, да речем, не е така. Там има абсолютно всякакви хора, от всички места на земното кълбо и нямаш никаква представа какво е в главите им, за какво мислят, как мислят, на какъв език мислят. А в „Последна територия” освен смешни сцени в метрото има и една много тъжна, може би една от най-тъжните сцени, които съм писал – бабичката, която пътува с два найлонови плика, пълни с пръст, към гробището.

 Кой език бихте научили? И кой някога ви е липсвал?

 Аз не съм много добре с езиците, да си призная. Не владея достатъчно добре нито един чужд език и винаги съм усещал това като недостатък, който трябва да коригирам, но някак си не ми се се получава засега. Да се надяваме, че в бъдеще ще намеря достачно мотивация и воля да науча поне един чужд език прилично, може би английски, като най-поулярен.

 Причисляваха ви към „Бърза литература”. Напоследък е модерно бавното – slow food, slow life, четох и за бавна литература. Как сте с бавността?

 Бързата литература всъщност е литература, която е писана достатъчно бавно, за да бъде четена бързо. Така поне си го представяхме на времето и така обяснявахме, като ни питаха какво е това „Бърза литература”. А какво е бавна литература нямам никаква представа, нещо модерно ще да е, като останалите изброени неща.

 Тази година ще станете на 50. Нещо важно ли е за вас?

 Не знам. Трудно ми е да го осъзная, може би. Надявам се да разбера.