Елиф Шафак е позната на нашата публика с романите си „Любов“, „Копелето на Истанбул“, „Черно мляко“, „Чест“… Последната й издадена у нас книга (издателство „Егмонт“) е наречена „10 минути и 38 секунди“ по аналогия с твърдението, че когато човек умира, мозъкът му продължава да „живее“ точно толкова време и този отрязък е достатъчен, за да се размотае кълбото спомени, случки, чувства, фантазии и илюзии, които изграждат живота му. Дали всичко това минава като на лента пред очите на умиращия? Никой още не се е върнал от отвъдното, за да го потвърди. Животът „не е кълбо прежда, че до го намотаеш наново“ , както пише писателката.

Героинята на Шафак, проститутката Текила Лейла, изживява своите последни 10 минути и 38 секунди, умирайки в кофа за боклук в квартала на бордеите на… да, на Истанбул. Романът започва с посвещение „На жените на Истанбул и на града Истанбул,  който винаги е бил и е ТЯ“.

Елиф Шафак, която от години живее в Лондон, и срещу която в Турция имаше съдебно дело преди 14 години заради дисидентските й възгледи и писания, неведнъж се е обяснявала в любов на града, който я е създал като писателка и като светоусещане. И чийто аромат на печен нахут, черно кафе с кардамон, диня, яхния с козе месо, пот, тютюн, парфюм и воня от бордеите се просмуква и в последния й роман.

Лейла се ражда с очи тъмни като нощта и тази тъма я съпровожда през целия й безрадостен живот. Несъвършена, неспокойна, но и непокорна, тя не е родена да носи хиджаб, нито е готова да прости на баща си неговата жестокост към жените в семейството. На 17 бяга от къщи и се озовава в Истанбул, гладна и без пукната пара. Докато се събуди от лошия сън, тя вече е продадена за проститутка в квартала на лицензираните публични домове. Животът й е борба за глътка свобода и достойнство, борба да я приемат такава, каквато е, борба за обикновено човешко щастие, което турското общество отказва на жени като нея.

„Романът ми се фокусира върху живота на хората, отхвърлени от обществото. Но в същото време той разказва историята на Турция и Близкия изток през погледа на тези парии. Истанбул, в който живее Лейла, не е онзи Истанбул, който Министерството на туризма на Турция би искало да видят чужденците. Историята и политическите реалности, за които пиша в този роман, не са онзи разказ, за който официалните историци на Турция биха искали да знаете или да говорите. В нощта, когато привърших книгата, Луната беше във восъчната си фаза на духовно обновление – пише Шафак. – Замислих се за Текила Лейла и за баба. Едната беше измислена героиня, а другата – моя плът и кръв, но въпреки това имах чувството, че се бяха познавали и като две така и неприобщени към света посестрими бяха станали добри приятелки. Всъщност, няма нищо за чудене – ограниченията на духа не са пречка за жените, които пеят песни за свободата на лунна светлина…“

Вероятно ви се иска вече да зададете въпроса, който често си задават хората, разменящи книги: не е ли много тежка тази история? Не бързайте. Темата, сърцевината на този роман не е скръбта и унижението, безсилието и борбата. Темата е приятелството - красивото, светло приятелство, което събира хора с изстрадали сърца. Петимата приятели на Лейла правят всичко възможно, рискувайки свободата си дори, за да не я оставят в Гробището на самотните. (Реално място в Истанбул, където свършват всички нежелани хора: починали от СПИН,самоубийци, алкохолици, наркомани, с различна сексуална ориентация, бежанци…) Да, сред приятелите на Лейла има „кандидати“ за това място- транссексуален мъж, проститутка, чистачка, но сред тях е и момчето, което е било влюбено в Лейла в невинните години на нейното детство и което я намира в Истанбул. „През пустинята на живота само глупаците пътуват сами. Умните пътуват с керван.“, пише в книгата Шафак. А в едно интервю за премиерата на книгата си тя добавя: „Всички ние имаме два вида семейства в живота: собственото, „кръвно“ семейство, което е онова, в което сме родени, а след това „водното“ семейство, което е съставено от най-скъпите ни приятели. Броят на тези близки приятели не може да бъде твърде голям, те са само няколко. Понякога именно „водните“ семейства са онези, които ни поддържат силни, помагат ни да продължаваме по пътя си.“

Историята за това приятелство, която турската писателка разказва в книгата си, много ми напомня за филмите на Алмодовар с неговите странни до гротеска персонажи, и неговата светла тъга, с която той се обяснява в любов на унижените и оскърбените.

Има и още нещо, което безкрайно харесвам в този роман- финото, болезнено и също светло чувство за хумор на писателката. А да съчетаеш драматизъм и хумор в един роман е наистина голямо майсторство.

 

5 ЦИТАТА ОТ ЕЛИФ ШАФАК, които ще ви помогнат да се потопите в историята:

1. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да бъде меко като перце. Бъди готова за необичайното и неочакваното и ще започнат да ти се случват странни неща, надхвърлящи и най-невероятните ти мечти.

2. Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите – не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето...

3. Умът винаги е предпазлив и съветва: пази се от прекалено въодушевление, докато любовта казва: о, давай! Престраши се! Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровищата. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.

4. Каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да си останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред.

5. Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капката добро не остава невъзнаградена, и прашинката зло не остава ненаказана. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големия съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.