Аз съм разказвач на истории. Това правя в живота – разказвам истории. Пиша романи. И днес бих искала да ви разкажа няколко истории за изкуството да разказваш, както и за някои свръхестествени създания, наречени джинове. Но преди да стигна дотам, моля ви да ми позволите да споделя с вас частици от моята лична история. Ще го направя с помощта на думите, разбира се, но също така и с помощта на една геометрична форма, на кръга. И така, по време на моя разказ ще се натъкнете на няколко кръга.

Родена съм в Страсбург, Франция, родителите ми са турци. Скоро след това те се разделиха и аз дойдох в Турция с майка си. Бях възпитавана като само дете на самотна майка. В началото на 70-те години на ХХ век в Анкара това беше доста необичайно. Кварталът ни беше пълен с големи семейства, където бащите бяха глава на семейството. Израснах, наблюдавайки как разведената ми майка живее в патриархална среда. Всъщност израснах, като наблюдавах два различни вида жени. От една страна беше майка ми – добре образована светска дама, туркиня със западна култура. От друга страна беше баба ми, която също се грижеше за мен и беше по-религиозна, по-малко образована и определено по-малко разумна. Това беше жена, която гледаше на кафе, за да види бъдещето, и разтапяше олово в мистериозни форми, за да прогони уроките. Много хора идваха при нея, хора с жестоко акне по лицата или брадавици по ръцете. Всеки път баба ми казваше няколко думи на арабски, взимаше червена ябълка и я набождаше с толкова тръни от роза, колкото беше броят на брадавиците, които искаше да премахне. След това, един по един, тя ограждаше тръните с черно мастило. След седмица пациентът се връщаше за повторен преглед. Знам, че не трябва да казвам такива неща пред публика от учени и образовани хора, но не видях нито един нещастен или неизлекуван. Попитах я как го прави. Дали беше силата на молитвата? Тя отговори: „Да, молитвата помага, но трябва да знаеш, че и силата на кръговете е голяма.“ Сред многото други неща от нея научих много ценен урок. Ако искаш да разрушиш нещо в тоя живот, било то акне или пъпка, или човешка душа, единственото, което трябва да направиш, е да го оградиш с дебели стени. То ще изсъхне вътре. Сега всички ние живеем в някакъв вид социални или културни кръгове. Родени сме в определено семейство, нация, класа. Но ако нямаме абсолютно никаква връзка с думите, освен тези, които вземаме за даденост, то тогава ние също поемаме риска да изсъхнем отвътре. Нашето въображение може да се свие, сърцата ни може да се стопят и човечността ни може да увехне, ако останем твърде дълго в нашите културни какавиди. Приятелите ни, съседите ни, колегите ни, семействата ни, всички хора в нашия вътрешен кръг приличат на нас. Това означава, че сме заобиколени от собствения си огледален образ.

Сега, едно друго нещо, което жени като баба ми правят в Турция, е да покрият огледалата с кадифе или да ги закачат обърнати с гръб към нас. Това е стара източна традиция, основана на знанието, че не е здравословно за човек да прекарва прекалено много време, взирайки се в собственото си отражение. Иронично, да живеем в общности, където има еднакво мислещи, е една от най-големите опасности в нашия глобализиран свят. И се случва навсякъде – сред либерали и консерватори, скептици и вярващи, богати и бедни, Изтока и Запада. Образуваме групи, основани на подобия, и след това произвеждаме стереотипи за други групи от хора. Според мен един от начините да надскочим тези културни гета е изкуството да разказваме истории. Историите не могат да срутят границите, но могат да пробият дупки в мисловните ни стени. През тези дупки можем да хвърлим бърз поглед на другите и понякога дори да харесаме това, което виждаме.

Заглавието на откъса е на редакцията. Прочутата турска писателка Елиф Шафак произнася речта си, озаглавена „Политиката на фикцията“, на TED Talks конференция през юли 2010 г. в Оксфорд, Англия.