Облечена в черно, с дълга шия и екстравагантни бижута Елиф Шафак седи в креслото в „Грандхотел София“, където е интервюто ни, с изправен гръб - истинска дама. Родена в Страсбург преди 41 години – майка й е дипломат там, расла между Мадрид, Истанбул, Йордания и Германия, в очите й се четат едновременно близост и дистанция, както подобава на един интелектуален номад. Но в тях забелязвам и леката мъгла на умората - Шафак е по средата на маратон в София, който включва интервюта, среща с читатели по повод третата й книга, преведена на български след „Любов“ и „Копелето на Истанбул“ - „Чест“, участие в мащабно светско събитие, пресконференция, отново интервюта и среща с читатели. И всичко това за два дни!

Имаме толкова малко време за това интервю и трябва да съм бърза с въпросите. Вие как се справяте с бързането?
У мен има шест различни личности. Писала съм за тези жени в романа си „Черно мляко“. Едната от тях е много спокойна, другата лесно се паникьосва.

С коя от тях разговаряме?
Говорите с всичките шест. Защото изкуството дава възможност за множественост.

Питам ви за бързината, защото една от традиционните представи за Турция е, че е страна на слоулайф – бавно се пие чай или кафе, бавно се пуши наргиле. И това е нещо, което привлича много хора от Запада, уморени от бързането.
Мисля, че в Истанбул времето тече много по-бързо, отколкото в много други части на света. Понякога съм просто замаяна от скоростта, с която живее този град. Много хаотичен, забързан, със страшно много енергия, на бързи обороти. Не бих асоциирала Истанбул с бавния ход. В Турция 70% от населението са под 30-35-годишна възраст. Това означава огромен брой млади хора, а младите не са бавни.

Вие казвате, че животът ви е като пергел, като едното му рамо винаги е забито в Истанбул, а другото обикаля света. Къде живеете основно?
(Смее се на пергел, защото думата е същата на турски.) Да, острието на пергела е забито в Истанбул, а моливът непрестанно обикаля по света. Разделям времето си между Лондон и Истанбул. Живея в два космоса по едно и също време, в две пространства. Понякога ми се струва, че никъде не мога да намеря мястото си. Едновременно с това се чувствам у дома навсякъде. Обичам Лондон и интелектуално съм много привързана към него. Влюбена съм в Истанбул, но понякога той е доста задушаващ.

По книгите на Дан Браун бяха направени туристически маршрути. Може би ще има и маршрут на Елиф Шафак в Истанбул?
Аз не се задържам на едно място. Непрекъснато се движа. Много обичам да се разхождам, да гледам хората, да чета графитите. Харесва ми оживеността в града. По някой път пиша в кафенета и фурни, до мен месят хляб. Миризмата на храна ме вдъхновява и успокоява. В Лондон също, ходя до различни пекарни, кафенета. Много обичам гарите. Енергията там е много наситена. Много се тича, хората бързат под напора на времето. И обичам да замра там, да спра и да ги наблюдавам.
В Истанбул търсете истинските хора. Не местата с лустрото, а малките улички, циганите...

Аристотел е смятал, че мъжете имат повече зъби от жените. И много хора още живеят така, сякаш това е вярно, сякаш мъжете винаги имат нещо повече. Мислите ли, че на жените вече са им поникнали достатъчно зъби?
Обръщам гръб на физиологичните различия, но това, което ние разбираме като женственост и мъжественост, е продукт на общественото разбиране. Човек се учи да стане истинска жена и човек се учи да стане мъж. Като сме родени, не сме такива. Когато ставаме част от социума, когато растем, ни се приписват роли на определен пол.

И вие сте се учили да бъдете жена, така ли?
Разбира се. Но понеже не съм расла в традиционно семейство, майка ми работеше, аз бях сама, дълги часове прекарвах в усамотение. Нямах по-голяма сестра или леля, от които да се науча на женственост. И се учех, наблюдавайки други жени, извън семейството. Но също смятам, че като писател моето перо, моят език трябва да бъдат бисексуални, да бъда мъж и жена, иначе не мога да разкажа историята.

Какво научихте, за да станете 100-процентова жена?
Каква 100-процентова жена съм аз?! Не съм. Не съм добрата съпруга в типичния смисъл, не мога да готвя, да чистя, тук съм провал по всички показатели, измерващи жената съпруга.

В книгите ви има много кулинарни препратки и мислех, че сте превъзходна кулинарка.
Храната винаги е важен елемент от моето творчество. Проявявам интерес към кухнята като част от културата. Цветовете, миризмите. Обичам да работя до хора, които готвят. Когато човек меси хляб, има невероятна прелест в самия акт. Уважавам го. Самата аз не мога, дори една супа не мога да сваря.

Успешно заблуждавате читателите тогава...
Да, читателите ми смятат, че съм много добър кулинар. Обаче съпругът ми знае, че реалността е съвсем различна (Елиф е омъжена за турския журналист Еюп Кан - б.а.).

Вашата майка ви е подтикнала да пишете като малка. Към какво подтикнахте вие децата си? Колко големи са те?
Те са почти на 4 и на 6 години. Искам да ги науча да бъдат индивидуалности, а не да подражават. Всяко човешко същество на този свят носи своя уникален талант, но пораствайки, ние се отричаме от тях. Системата на образование и обществото ни унифицират. Творческото начало, което изконно е заложено в нас, се изтрива. И много жени и мъже читатели ми казват: аз пишех поезия, но спрях, рисувах, пък спрях. Много хора носят в сърцето си страст, но я оставят да си отиде.

 Кръстили сте децата си на специални хора.
Дъщеря ми се казва Шехерезад - като разказвачката. Шехерезад и Зелда - като Зелда Фицджералд. А синът ми е Емир. И също Захир заради Борхес. Има малко мистика в имената им и са източно-западни.

Смятате ли, че името слага отпечатък върху съдбата?
Според мен е по-важно децата сами да намерят имената си. В старите шамански общества децата не са кръщавани веднага след раждането. Чакали са да видят какъв талант ще прояви детето и то си избира името. Аз сама се прекръстих, избрах си псевдонима, с който подписвам книгите си. По рождение не се казвам Шафак (от тур. - разсъмване, зазоряване).

Идвала сте в България като студентка, какво си спомняте?
Най-вече хората. Повече от архитектурата, природата. Естествено, планината над София. Великолепна е. Но помня лицата на хората, с които говорех, които наблюдавах. В романа си „Чест“ имам героиня българка и нейният образ е повлиян от моите впечатления. Много голям интерес проявявам към българската история, култура. Усещам връзката помежду ни, тук не е непознато за мен място, София не е непознато място.

Интервюто е направено със съдействието на ИК „Егмонт“ - издателите на Елиф Шафак у нас.


Доста Красота и Розова Орис са близначки от бедно кюрдско село. Животът запраща едната в Лондон, а другата остава сама с уханията на билките и на отварите, които прави от тях. Едно убийство ще прекъсне завинаги връзката между двете и ще хвърли сянка на срам и омраза върху семейството. Книгата тече мощно като пълноводна река и не ви оставя на мира, докато не прелистите и последната й страница.