Колко години продължи животът на майка ти в компанията на хероина?

Осем години. Спомням си, че като бях 8-9-годишна, децата в блока, в който живеехме, обсъждаха майка ми, говореха, че е наркоманка… И тогава исках да се махна. Исках, ако е възможно, да не ни се случва това. Горе-долу по това време мама мина на метадонова програма, която продължи до 12-годишната ми възраст. Ходих с нея в центъра, където си получаваше метадона. Тя вече ми бе разказала всичко за наркотиците и че е била зависима. До този момент мислех, че е болна и си бие лекарството. След като навърших 12, тя вече беше чиста изцяло.

Осем години са доста време. Малко са хората, успели да се спасят след толкова дълъг период.  Тя как успя?

Въпрос на воля, но най-вече, поне в нейния случай – на вяра.

Вяра в Бог. Ние сме евангелисти, ходим в протестантска църква и сме силно вярващи. Не си спомням колко пъти съм се молила в църква за мама. Затова тя много често казваше, че е спряла с наркотиците не само заради нейната воля, но и заради моята вяра. В книгата пише: „Ако нямах дете, щях да съм мъртва“.

Как влезе в живота ви тази вяра?

Баща ми е протестант и от него тръгна всичко. Мама като млада не беше вярваща, после ми казваше, че аз съм я провокирала да вярва. Защото си спомням как се връщах от църква и й разказвах: Мамо, аз се молих за теб, ти ще се оправиш. Едно от най-силните изречения в книгата, което присъства и във филма, е „Бог всъщност е бил там през цялото време и ме е гледал през очите на дъщеря ми“.

Бяхте ли много близки с нея?

Ние си споделяхме всичко. Бяхме най-, най-добри приятелки. Знаеше от ден първи, когато пропуших цигари например. После сама си ги спрях.

Тази 2019 г. за теб е преломна и дори това ми се струва меко казано.

Още преминавам през всички емоции – от загубата на мама две седмици преди термина ми, от раждането на дъщеря ни, от предстоящата премиера… Още осъзнавам. Има моменти, в които ми е много тежко, и такива, в които съм добре. Имам по-малък брат от мама, той е на 12 и си е все до мен. Заради него и заради Изабела, разбира се, много се държа. По-добре съм, отколкото съм си представяла, че бих била при подобна ситуация. Преди известно време моя приятелка загуби майка си и си казах: Ако това ми се случи, не знам как ще продължа да живея. Ето на, случи ми се. И продължих да живея. Това и двамата с брат ми сме го наследили от мама. Знаем кога трябва да сме силни и рядко си позволяваме да сме слаби. Когато разбрах, че мама е починала, просто се стегнах. Защото знам, че имам брат ми, че нося дете в себе си. Сега вече си позволявам понякога да си потъгувам за нея. Моята вяра също ми помага. Знам че има Рай и Ад и че мама е в Рая и един ден ще я видя отново.