Беше ли ти трудно да направиш тази стъпка?

Не се замислях. Ние бяхме много влюбени и в продължение на 4 години, докато той учеше там, а аз – тук,  поддържахме връзка от разстояние. По скайп предимно. През лятото той се прибираше за два месеца, през зимата  за един, аз понякога ходех там. Живеехме ден за ден, когато бяхме заедно, бяхме много щастливи. Мисля, че така запазихме връзката – не бяхме обременени, не правехме планове за бъдещето, сметки…Така че, когато заминах за Лондон, най-много ме вълнуваше да сме си заедно, да живеем заедно. Записах се да уча мюзикъл, за да съчетая актьорството и танците, ходих на кастинги, снимах всякакви студентски филми, клипове, където каквото намеря. Работих с Яна Титова във всичките й късометражки. Накрая  участвах в един сериал на BBC, което си беше сериозен скок за мен.

Значи с Яна, която е режисьор, се познавате отдавна.  

Мъжете ни са приятели от детските години. После живяхме една година заедно в Лондон – Сашо и аз, Алек Алексиев и Яна, които тогава още нямаха деца. Уникална година! Много си паснахме, едни и същи неща ни интересуваха, едни и същи филми харесвахме… Яна и Алек вече бяха завършили актьорство, а аз още учех и те много ми помогнаха – какво да гледам, как да гледам, как да се подготвям за кастинги. Яна ме подготви изцяло за изпитите в университета.

И как се стигна до „Доза щастие“ и до идеята ти да изиграеш ролята на майка си?

Моята голяма мечта винаги е била да изиграя майка ми. Още от 16-годишна, много преди появата на книгата. Защото аз преживях всичко с нея – и падението, и спасението й. Винаги съм мислила, че трябва да се направи филм за нейния живот и аз да играя  в него. С мама често си говорехме за това и се смеехме, че трябва Спилбърг да го режисира. Когато преди три години излезе книгата на мама, Яна веднага ни звънна и ни каза: Да знаете, че аз пиша сценарий по тази книга и въобще не ме интересува! Усети, че това е история, която може да бъде разказана и разбрана навсякъде. Написа сценария скорострелно, изпрати ни го, а аз ревах, докато го четох. Майка ми от своя страна помогна на Яна при редакциите и само след 3-4 драфта вече имахме готов сценарий.

Филмът разказва за един доста драматичен период от живота на майка ти през 90-те, когато е била „хероинова наркоманка“, както тя сама се определя в заглавието на книгата си. Ти си била свидетел на голяма част от описаните преживявания. Как се върна към тях?

Предложих на Яна да направи кастинг, на който просто да се явя и аз. Исках да види и други актриси, защото за мен беше много по-важно самият филм да стане. Те обаче – и тя, и Алек, който освен че играе във филма, е и продуцент – държаха да съм аз. Тогава бях с червена, доста дълга коса, но за филма смених много визии като с русата коса „изскочи“ голямата прилика. Яна дойде в Лондон за две седмици, за да започнем подготовката. Аз съм учила актьорско майсторство само на английски и в началото произнасях репликите на български с много преиграни интонации… Действието във филма се развива през 90-те и трябваше да усвоя сленга на времето, софийския диалект. После, когато тя се прибра в България, непрекъснато й пращах видеоупражнения. И двете решихме, че трябва да се отстраня от факта, че играя ролята на собствената си майка, и да гледам на нея като на персонаж. Със сигурност си крадях неща от майка ми, но чисто като актриса, не я копирах. Понякога, докато снимахме, наистина ме връхлиташе чувството, че всъщност пресъздаваме сцени и ситуации, които са част от собствения ми живот, от собственото ми детство. Много спомени излязоха.

Звучи малко като преживяване по време на терапевтичната психодрама, при която участниците разиграват сцени от живота си, като заемат различни роли.

Да, беше лекуващо за мен да видя цялото нещо отстрани и да го преживея. Филмът ми подейства като излизане от цялата история по един щастлив начин. Все едно бях преведена през миналото си от психолог. Между другото, по-късно разбрах, че наистина е имало професионален психолог на терен в случай че се наложи.