Дълги години имах доста странни взаимоотношения с Херберт фон Караян. С него се запознах в Миланската скала, когато бях много млада и неуверена в себе си. Пеех в "Палячо", освен диригент Караян беше и режисьор. Предстоеше да правим филм по операта и той все ми повтаряше да не се движа много по сцената. Разбира се, беше абсолютно прав, обаче веднъж му казах: "Вижте какво, аз така интерпретирам моя образ. Ако ме приемете, добре. Ако не - отивам си." И напуснах репетицията. Вместо да стоя пред него на колене.

 

Не си давах сметка с кого работя. Неувереността винаги е агресивна. Директорът на Скалата ме върна, но Караян не ми прости. 10 години не ме повика да работя с него. После ме повика за постановката на "Трубадур" в Залцбург. Направи го чак когато може би е имал страшна нужда от мен. Вече бях малко пораснала. Не бях онова балканско, самоуверено, глупаво, а всъщност неуверено момиче. След това работихме заедно 5-6 сезона в Залцбург и няколко във Виена, снимахме два филма.

 

В кариерата си се срещнах с всички големи артисти както от златната епоха на операта, така и от новата. Пях в единствената опера, която Мария Калас режисира - "Сицилианските вечерни", за откриването на новия театър в Торино. Беше голямо събитие. Преведоха специално заради мен от немски на италиански "Капричио" на Щраус и имах щастието да пея в най-сюблимната сцена за сопрано, която е в последното действие на тази опера. От младите например съм работила с трите тенора - Павароти, Доминго и Карерас. Доминго дебютира с мен в Италия в "Манон Леско", а Карерас - в "Тоска". Павароти, с него сме връстници, ми припомни, че през 1959 г. двамата сме спечелили конкурс - той за мъже, аз за жени. Ето, това е моят живот.

 

Сега ме чакат две нови роли, в които ще дебютирам вече в нов репертоар. Имам запланувани и много концерти. В Италия още съм популярна и още много ме обичат. С мадам Бътерфлай се сбогувах преди 6-7 години. Сбогуването ми с Тоска беше дълго. Първо - тук, в София, после един път в Италия, миналата година втори път в театър Реал в Мадрид. Стига толкова. Абсолютно лесно се сбогувам. Аз съм реалист и знам, че тези роли вече не са за моите години. Но докато мога да живея в музиката, ще го правя, защото това ми дава сила. Искам да живея в нея чрез младите.

 

Това стана цел в моя живот - да ги уча на това, което зная. Да не пропадне богатото наследство, което съм събрала. От четири години с Нов български университет правим майсторски клас и аз с удоволствие го ръководя. Тази година имам 10 ученици плюс още 4, на които искам да дам насока. Надявам се да излезе един нов български бас. Непрекъснато търся големия талант.

 

 

Преди време винаги си вземах при премиера на някоя опера по едно бижу за спомен. Беше през първите 20 години. Тогава примадоните непременно трябваше да имаме бижута, кожени палта и т.н. Слава богу, тази мода мина. Сега сме в панталони и толкова. Пазя тези бижута и ги слагам понякога на големи концерти.

 

Ям много, но не съм дебела, защото всичко изгарям. Причината е в щитовидната ми жлеза. Цял живот имам проблеми с нея, защото не ми дава да спя. Непрекъснато се боря за сън. Отначало страшно се изнервях. Знам, че трябва да спя, защото на другия ден трябва да пея. Гледам часовника, пак го гледам, чета, вземам капки - не спя. Вече свикнах. Колкото сън, толкова.

 

Понякога, когато съм вкъщи, ходя да играя гимнастика, но много рядко. Внимавам с козметиката, защото имам алергия от сценичния грим. Ползвам само кремове, които се продават в аптеките. За мен обаче са безплатни, вземам ги от аптеката на мъжа ми. Шегувам се. Истината е, че не съм маниак на тема красота, защото нямам време. Работя и толкова.ю

 

Преди три години мъжът ми преживя тежка мозъчна операция и аз стоях при него в болницата. Един ден си казвах: За първи път съм седнала и не правя нищо.

 

Тъй като съм расла по време на комунизма, не познавам религията. Сега започвам да се интересувам и чета Евангелието и Библията. Не съм влизала в църква, за да благодаря на Господ, примерно, че ми е дал талант. Но когато слушам някакво хубаво музикално изпълнение или когато пея и в някакъв момент става нещо магическо, тогава си казвам, че може би това е небето, онова върховно същество, което слиза от горе, за да ни дава.

 

Франческа не пожела да ме наследи. Беше на 3 години, когато я попитаха дали иска да пее като майка си. Тя завъртя страшно очи и отговори: "Ненавиждам театъра." Страшно ми липсва периодът, когато растеше. Тежи ми и се чувствам много виновна, че не съм била плътно до нея. Тя го знае и слага пръст в раната. Макар че до предучилищна възраст беше винаги с мен. Беше на 6 месеца и бяхме заедно в Париж. Проходи на годинка в хотел в Хамбург. Заведох я дори в Ню Йорк.

 

Имаме снимки от Централ парк, много смешни: горкото детенце е с огромно палто. Аз съм й го купила, за да го носи по-дълго. Защото, нали, българска майка - майка ми беше такава. Като тръгна на училище, Франческа имаше много строга бавачка - всичко да се прави на минутката. Не само тя, и аз я мразех. Но дори да може да се върне лентата на живота ми назад, пак щях да тръгна по същия път. Когато имаш нещо вътре в себе си, то напира и няма как да не го изявиш.