Казах му, че вече пея в Миланската скала и в Ковънт Гардън, но съм на разположение на България. Той ме погледна и ми каза: "Виж какво, в София нямам никакво място за сопрано, има едно за мецосопрано в Русе, но ти не си мецосопрано." "Ами тогава ще се върна в Италия." "Ами върни се", отговори ми той.

От този момент започна моят истински италиански живот. Макар че първите 15-16 години не беше съвсем италински, защото по 7-8 месеца в годината пеех в Америка. Редовно имах договор в Метрополитен за 3-4 месеца, в останалите обикалях всички големи театри в Сан Франциско, Чикаго, Ню Орлиънс, Вашингтон и т.н.

Винаги, когато си идвах в България, ме приемаше Тодор Живков. И все ме питаше: "Нали ние сме първи в света?" Мълчах, защото не сме първи. "Е, добре - продължаваше той. - Да кажем, че на първо място е Балшой театър. Но на второ сме ние." Пак мълчах, защото не е вярно. Или ме питаше какво искам. Отговарях: "Нищо." "Ама не искаш ли вила, апартамент?" "Не, не искам." "Е, ха-ха, ти си единствената, която нищо не иска." Дълго време обаче у нас минавах малко нещо като предател.

Франко и Франческа

На 35 години най-после намерих човека, когото харесвам и ме харесва, оженихме се и родих дъщеря. Преди това не мислех за личния си живот, защото кариерата ми беше страшно напрегната.

Мъжът ми е широко скроена личност. И слава богу, защото да си съпруг на сопрано, не е лесна работа. Той е аптекар по семейна традиция, но с артистични стремежи. Зъвършил е първо фармация, после артистична академия. Запознахме се в Миланската скала, където той асистираше на един от големите режисьори в Италия. По-късно дебютирах в "Тоска" под негова режисура в Модена, той живееше там. Станахме приятели. На следващата година беше режисьор на "Франческа Де Римини", аз пеех и Франческа стана една от моите коронни роли.

Интригата на операта е следната: главната героиня, съпруга на по-възрастния брат, се влюбва в по-младия. Има една фамозна сцена на греховна целувка. Тенорът не можеше да се справи. За да му покаже, режисьорът, т.е. бъдещият ми мъж, се качи на сцената и започнахме двамата да репетираме сцената с целувката. Репетирахме, репетирахме и накрая се оженихме в Модена.

Забременях на 40 години и бях много щастлива. Исках да имам дете. До осмия месец бях непрекъснато на сцената. Спомням си, че когато отидох да пея в Хамбург, там за първи път в Европа беше пристигнал от Америка видеозон и тогава видях на екран дъщеря си.

Кръстихме я Франческа като операта, която ни ожени. Сега тя е на 30 години, археоложка, специалистка по 7-8 в. пр. н.е., прави втори докторат и не бърза да се жени. Иска първо да направи кариера. Също като мен. Така че вместо да имам внучета, имам млада дъщеря. Е, не може да имаш всичко... В момента Франческа с екип от археолози копае в дъното на една река. Интересно е, но се заплаща мизерно. Тя обаче държи да се издържа сама. Много съм горда, че иска да е самостоятелна, и същевременно си мисля, че моят урок, уви, тежи.

Когато се роди дъщеря ми, сериозно мислех повече да не пея. Наистина го мислех. Защото да имаш детенце, е нещо много голямо. По-голямо от музиката. Така ми се струваше. Но моят мъж, изключително интелигентен човек и мой най-голям съветник и приятел, което е много важно за един брак, ми каза: "Ти трябва да пееш, защото си родена за това. Аз ще се грижа за нашата дъщеря." Той наистина стана майка на детето ни. Не го остави дори една вечер само. Аз продължих кариерата си, но малко я ограничих - вече не правех дълги турнета, отказах се и от гастроли в Америка. Концетрирах се в Италия и в Европа. За да бъда близо до тях.

През това време преживях трудни лични моменти. Племенникът ми почина от левкемия, брат ми - от рак, после си отиде и майка ми. Когато ми е най-тежко, си налагам да отида до пианото, да го отворя и да започна да свиря. Така се спасявам от страданието. За мен музиката е нещо като психоанализа.

Което се вижда отвън от нашия живот - бляскавото, не е истина. Блясъкът са няколкото минути аплодисменти. Те се заплащат с много талант и с много труд. Също с добро здраве, защото непрекъснатите пътувания са страхотно физическо натоварване. Изискват още да си жив интелектуално. Аз съм страшно любопитна, навсякъде гледам нещо да чуя, да науча, да прочета. Най-вече обаче голямата кариера се заплаща с голяма самота. Не можеш да си разрешиш приемите, тоалетите и всичко останало, което хората мислят, че е нашият живот.

За да направиш голямата кариера, трябва непрекъснато да се спестяваш. Което значи вечер да се прибираш в хотелската стая. Колкото и да е добра, хубава и луксозна, ти си сам. Слава богу, че имам зад гърба си моя съпруг, който ми осигурява вътрешно спокойствие, като ме подкрепя в моя път и има смелостта винаги да бъде на втори план. Абсолютно никога не го е показвал, но сега си давам сметка, че може би му е струвало доста.