Нана буквално връхлита в офиса на фондация „Една от 8“, където аз вече я чакам. Изглежда като момиченце – къси джинсови панталонки, голи крака, обути в маратонки с бляскави украшения. Къса, силно изрусено коса и бронзов тен открояват още повече яркосините й очи. Пак е купила сладкиши от една пекарничка наблизо. За мен и момичетата от фондацията, тя самата не кусва. Намира, че има още килограми за сваляне, въпреки че е 47 и наистина, ама наистина има вид на тийнейджърка, въпреки че през април навърши 45. Седем от тях преживя в битка с рака, който я споходи двукратно. Или по-скоро 7 години Нана живя с него, с рака, убедена, че ако някой от двамата умре, то това няма да е тя.

Нана, как успяваш да си винаги такъв оптимист?

И на теб персонално, гледайки те в очите, ти го казвам, и на всичките ви читатели  - от едно известно време си повтарям нещо, което за мен обобщава отговора на всички въпроси за моята виталност, позитивизъм и оптимизъм. Няма значение какъв е животът ти. Изборът да го живееш променя всичко. Аз избрах да си живея живота. И с това промених факта, че съм с две тежки онкологични диагнози, че преминах през много тежки терапии, че както сега съм слаба, така можеше да съм и с 15 кг отгоре и да не се харесвам. Изборът ми да си живея живота е причина да се харесвам, да изпитвам удоволствие от това, че съм жива, че имам приятелите си, работата си, всичко.

През тези седем години имаше ли момент, когато се почувства изгубена, срината, безнадеждна?

Естествено, че съм имала пропадания, аз непрекъснато съм си пропаднала всъщност. Това, че ме виждаш усмихната, овладяна, силна, не означава, че не съм като всички останали онкологични пациенти. Както няма бивш алкохолик, така няма и бивш онкопациент. От момента на поставянето на диагнозата рак, ти си в състояние, в което всичко може да те разклати, буквално да те взриви. Наскоро една лекарка реши, че много леко увеличение на билирубина ми незнайно по каква причина е страхотна драма. И е знак за всички възможни доброкачествени и злокачествени заболявания на черния дроб. Две нощи не спах. Така че такива пропадания са нормални. Не само за хора като мен, а за всички. Защото ние живеем в непрекъснат стрес, във вечно недостатъчни срокове. На работа, на живот. Не ни стигат 24 часа да се наработим, 70-80 години да се наживеем. На нас всичко ни е крайно недостатъчно. Не ни стига просто да имаме кола, трябва да е най-мощната и лъскавата. Не ни стига да имаме просто обувки на краката си...

Урок ли е това, който ти научи по трудния начин?

Хайде да кажем, че е повод за разсъждения. Уроците трудно се учат и ученикът не е сигурен дали ги е усвоил, докато някой не го изпита. Аз често разсъждавам и на друга тема – за натоварването от нереализираните очаквания нещата да се случат по точно определен начин. Прибирам се вкъщи, след като не е станало всичко, което съм искала, по най-добрия начин. Вкисната. И това може да ми скапе цялата вечер. Защо? Защо да не оставим нещата, които не са се случили по очаквания начин, на спокойствие. Ние не оставяме много неща на спокойствие. Независимо дали живите ни роднини, дали са умрелите ни близки, дали са успехите или неуспехите ни, които след като веднъж са се случили, години наред ги преживяваме. А това нищо не променя. Ти знаеш, че от години майка ми е с много тежък Алцхаймер. Вече не говори, не ме познава, не може да става сама, да се движи.  

О, Нана, и това ли трябва да преживееш!

Да. Всички знаем, че нейното заболяване е нелечимо. Обичайно няма лечение. Аз всеки ден мисля как е, как не мога да се грижа изцяло за нея, тъй като съм и по терапии, и малко дете имам, и работни ангажименти. Непрекъснато се тровя. Вечер плача, мъчно ми е, че така й се случва. Но с какво тази тъга и самообвиненията ми помагат?

Това, че го осъзнаваш, вече е стъпка към това да престанеш да се обвиняваш и да попиляваш психиката си.

Не е достатъчно осъзнаването, оказва се. Колкото и да са ми добри намеренията, не мога да остана при нея, а да не взема сина си от училище. По-скоро става въпрос, че хората сме склонни да зацикляме в едни определени състояния и по-често те са негативни. Че не успяваме да видим нещата от друга гледна точка, да ги преосмислим качествено. Това, че ще си кажеш – правя това, което мога, не означава, че психиката ти е спокойна. Трябва да намериш начин да живееш балансиран, щастлив живот без излишни терзания и неудовлетворености.