От кого се страхува Нарине Абгарян?

Между високото и ниското изплита историите си Нарине Абгарян, в космическото разстояние между живота и смъртта. Тя написва първата си книга – „Манюня“, като самолечение от поставената й диагноза множествена склероза. Три години Нарине живее с тази присъда, докато се разбере, че диагнозата е погрешна.

Адриана Попова 21 септември 2019

Веднага забелязвам пръстена й – летящо килимче от сребро. Арменците са изкусни бижутери, казва Нарине Абгарян. Самата тя знае как да изтегля сребърните нишки на думите и да оплита от тях филигранни истории.

Говори еднакво добре арменски и руски. Носът е арменски, ръстът, светлите очи и луничава кожа вероятно са подарък от руската й баба. Мила жена е, даже много мила, щом изтърпява руския ми, оставен да ръждясва след гимназията. Нарине Абгарян, жената, написала превърналия се в бестселър и у нас роман „Три ябълки паднаха от небето“, беше гост на фестивала „Варна Лит“ и сега примижава срещу слънцето на входа на Морската градина.

В личния й блог, откъдето тръгва литературната й кариера, някой е поместил стар арменски виц: „Ех, какво погребение само направиха на Арам! Два пъти на бис го изкарваха от гроба.“ Нарине сигурно го е харесала. Самата тя изкарва почти от гроба героинята си от „Ябълките“ Антония Севоянц, която „легна да мре в петък, малко след пладне“, но не преди да полее градината, да нахрани кокошките и да занесе маслото, меда и половин печена кокошка в зимника, за да не се развалят. Между високото и ниското изплита историите си Нарине, в космическото разстояние между живота и смъртта. В романите й има много смърт, защото така е в Армения, древната страна, в която земетресенията се редуват с войните, а Арам го изкарват от гроба, защото живите имат нужда да се посмеят и в тежки времена. Тя така и написва първата си книга – „Манюня“, забавен разказ за детството й в градчето Берд през 80-те, за приятелката й, една арменска Пипи, която върши невъобразими бели с най-добри намерения. Пише я като самолечение от поставената й диагноза множествена склероза. Три години Нарине живее с тази присъда, докато се разбере, че диагнозата е погрешна. Качва историите си в личен блог, който обраства с толкова почитатели, че едно предвидливо издателство й предлага да ги събере в книга. Безапелационният й успех я превръща в литературна звезда, а Берд - в място за литературно поклонение.

Какво означава името ви – Нарине?

Има две значения – огнена и светла. Огънят е и светлина. Той е в кавказкия темперамент, а светлината е любовта, която са ми предали моите близки.

В блога ви се обръщат към вас с Нарине джан.

Джан означава „душо моя“, това обръщение е прието не само при арменците, но и в цяла Средна Азия, включително Иран, Таджикистан. Явно думата е дошла при нас оттам, много ни е харесала и сме започнали да я използваме.

Нещастното детство е превърнало много хора в писатели. Но вие сте имали щастливо детство. Излиза, че и то може да бъде източник на вдъхновение.

Мислех, че всички имат щастливо детство като мен, че родителите по определение обичат децата си, че децата уважават родителите си. Ние израснахме в съветско време, когато нямаше какво да обличаме, да ядем. Спомням си, че веднъж в универмага докараха спално бельо от България. Само дето половината град не уби другата половина, защото бельото беше малко, а желаещите – много. Представете си ужаса – хората работят по цял ден, след това отиват в магазина, стоят на опашка още два часа, прибират се, вкъщи трябва да се сготви, да се помогне на децата с уроците.

Но в семейството ни се обичахме и се чувствахме щастливи. Когато пораснах и започнах да се срещам с повече хора, разбрах, че животът е различен за всеки, отношенията между децата и родителите също са различни. На мен просто ми е провървяло. И ако искам да пожелая нещо на всички, то е да имат такива родители, каквито имах аз.

Вие такъв родител ли сте?

Синът ми е на 23 години. Прави магистратура като политолог. Обича да се шегува, казва ми – мам, аз знам защо хората раждат деца. Ти си ме родила, за да поправиш грешките на своите родители, а аз ще възпитавам моите деца така, че да не повтарям твоите грешки. Попитах го много грешки ли съм допускала. Той помисли и каза: да, но на практика не. И това беше голямо щастие. Всеки допуска грешки, но виждам, че той вижда, че го обичам, аз знам, че той ме обича, а когато обичаш, прощаваш.

следваща страница »
1 КОМЕНТАР
1
ZVkv0yvW
30 септември 2019, 07:13

02AtLzXMrjB

ТВОЯТ КОМЕНТАР